stormbringer, да, това за желанието и нуждата е много тънка част. За това писах и в последната статия – Защо историите в живота ни се повтарят?
Наистина е много трудно, когато имаш много голяма нужда от нещо, да изпитваш положителни емоции, да бъдеш търпелив и да нямаш съмнения. Затова просто се "откажи" от нуждата. Тогава поне може да не си съсредоточена върху положителните емоции и постигането на желанието, но няма да се съсредоточаваш и върху липсата.

Когато се водим от нуждата, важността е много завишена и въпроса ни изглежда "на живот и смърт". Затова много автори съветват да се "забравим" поръчката. Защото в противен случай привличаме обратното на това, което искаме.

Съгласна съм с LeRu, че когато ти самата не се приемаш, си мислиш, че и другите не те приемат.

Затова смятам, че вместо да се съсредоточаваш върху това да накараш хората да те уважават, се съсредоточи върху това ти самата да се харесваш, цениш и уважаваш. Това е най-сигурният начин да получиш това, което искаш.

stormbringer, нали знаеш, че няма нищо случайно. И това, че си си мислила същите неща и сега ги намираш тук, не е случайно.
А  за историята, която споделяш – децата много често ни карат да погледнем по друг начин на реакциите си, на поведението си. Те в много случаи могат да ни бъдат учители. Макар че са деца(а може би точно за това), те успяват да видят доброто в човек и умеят да обичат безусловно, истински.

Според моите "изчисления", това с поръчките до Вселената е едно състояние. Т.е. или си в настроение да правиш системно такива поръчки и да следиш за резултатите от това, или си в настроение, което някак си отхвърля това.

Аз в момента съм във второто. Но съм имал периоди, когато започвам да си вярвам, да си мисля и да се чудя как от всяко действие, което правя – следва някакъв резултат. И под действие имам предвид най-минималното – една крачка, един поглед, едно движение, една дума, едно изречение, времето в което правя нещо-часа, минутите, секундите. Това може да се стори невъобразимо за някого, затова няма да разказвам в детайли.

При мен мисля, основното вярване което съм имал е това, че за каквото хубаво нещо си помисля - то не се случва. И това не съм го прочел някъде, не съм го чул, просто един ден забелязах, че така се получават нещата всеки път. Сега като погледна назад и мога да разбера, че тогава съм правил грешка след грешка за да се случват нещата по неприятния за мен начин. Просто не съм знаел как да постигна желанието си.

А то, желанието – винаги го има, разбира се. Просто в мисълта ми постоянно са изниквали представи на това как искам нещо да се случи – представям си момента, изражението, чувството, думите, всичко. Искал съм да не излизат тези представи, да не си представям как точно се случва по онзи прекрасен начин, като на филм, за да не трябва отново да преживея разочарованието от това, че не се е случило точно по този начин. 

Но желанието е още по-силно тогава, когато не зная как да направя нещо така че да се случи. Когато съм "новобранец", "първокласник", "начинаещ" – тогава всички тези представи се случват всяка минута. И започвам да живея в един измислен свят, където хубавите неща стават само в мисълта ми, а на живо всичко е ужасно.

Затова поне при мен този модел не работи. При мен не става с представи, визуализации, поръчки. Изключително много съм се разочаровал от всичко това в миналото. Сега ми е много по-лесно просто да знам, че ако искам нещо да постигна – трябва да направя нещо по въпроса, да действам в тази посока, да задвижа този механизъм. Това става първо с разбиране на проблема, след това с научаване на тънкостите, прилагане на практика и така.. докато накрая се случи.

Това, което ме затруднява сега е практиката, защото съм изключително анти-социален тип :) И най-често стигам до там, че когато трябва да направя нещо и се отказвам. Но поне илюзиите спряха, а с тях и разочарованията, че "съдбата ми е ужасна и ми е писано да страдам".

Сега знам, че всичко ще се случи така, както аз го направя да се случи, и единствения отговорен за съдбата и живота си съм Аз.