Заех се първо да обмисля какво точно искам да ти кажа за емоциите, а после да го напиша. Макар

че винаги времето ми е дефицит, а искам колкото е възможно повече неща да

направя. Затова чак сега пускам коментар, който вече е във форума.

Мира, бих искал да ти отговоря последователно и изчерпателно на всички въпроси. Но нали

разбираш, че тези мои думи, колкото и обстоятелствен да бъда, няма как да

покрият дълбочината на темата, която сме подели. Ще се опитам да обясня моето

разбиране за емоциите, но това не означава,че съм авторитет в дадена област или

че разбирам повече от Абрахам, Хосе Силва, Джон Кехоу или който и да е другиго.

Съгласен съм с мнението на повечето цитирани автори от теб и с много други,

занимаващи се с духовния свят на човека (особено държа на Морган Скот Пет, Уейн

Дайър, с когото споделям много общи идеи, Хорхе Букай, Михаил Лежепеков, Михаил

Литвак, Джералд Джамполски, Петър Димков Лечителя, и някои от руските класици, които имат дълбоки прозрения за човешкото поведение и мисъл) и съм стигнал до извода, че повечето от авторите

описват един и същи явления, състояния и ситуации, правят изводи, но използват

РАЗЛИЧНА ТЕРМИНОЛОГИЯ. Често за един и същи психичен процес термините и

понятията, свързани с него, са различни при различните автори (както в случая

се прави разлика между емоция и чувство, каквато в действителност съществува,

но някои автори не правят подобно разграничение). Ето в този смисъл забелязвам

неяснота по въпросите за мисълта и емоцията. Как възникват те? Кое е първичното

емоцията или мисълта (яйцето или кокошката)? Откъде ни хрумват идеите? А

прозренията? Къде е началото на ума? И на емоцията? Как мисълта се реализира и

материализира и как емоцията набира инерция и след това се „уталожва”?

Специално по повод  учението на Абрахам си взех книги,

но не успях да изчета дори една от тях, защото рецепиентът – медиумът в случая

- предава послания, с които не мога да се съглася; не че не ги разбирам, но те

противоречат на много духовни закони във Вселената и от тук противоречат на

моето разбиране. Предпочитам друг начин на откровение, по-достоверен, та дори и

той също да изглежда  чудат. Не е редно само защото учението на Абрахам е популяризирано и четено от мнозина да го приемам за достоверно. Но това е друга дълга тема. Затова сега ще я пропусна и

ще продължа нататък.

От години обичам да чета книги, и то точно от авторите, които ти изброи, и много други, някои от

които споменах по-горе. Може да се каже, че съм библиофил, но от скоро, може би

от 2-3 години започна нов етап от живота ми и той вече не е свързан предимно с

четенето –  не казвам, че не чета, нито че чета по-малко , – а се стремя повече да наблюдавам и сам да изследвам явленията в живота след вече натрупаното количество от знания, които

продължавам да трупам, но вече все по-качествени и редуцирани. За мен повечето

автори ще си останат авторитети в своята област, но вече ги приемам като равни,

като хора, които могат да допуснат същите грешки при описването на своите

знания и наблюдения, каквито мога да допусна и аз. Все пак техните разбирания са

„пречупени” през тяхната призма, която може да отговаря на моето осъзнаване и

разбиране, а може и да им противоречи. Каква е съдбата на дадена идея или теза

се потвърждава ретроспективно – когато направя преглед на съществуването на

идеята и каква е градацията или трансформацията й.

Та по отношение на емоциите и емоционалния свят. Тук ще говоря малко разхвърляно, защото много

съм мислил по тази тема и още нищо не съм систематизирал. Въпросът е, че малко

хора наистина правилно разбират емоциите, духовно-емоционалните закони,

изведени и патентовани за първи път от психолога Михаил Лежепеков)  и за духовно-емоционалния свят на човека. Всички хора имаме проблеми при справянето със себе си, но малко хора са осъзнали и

могат да признаят честно пред себе си, че по своето естество човек е

наркотичнозависим; той се нуждае от някакъв вид опиат – независимо под каква

форма е – и всекидневно го използва. Мога да използвам и умалителни като

„привързан”, „обича”, „свикнал е” и др., но това също няма да изчерпи по смисъл

думата „зависим”, която използвам. Това е така, защото човек трудно има някаква

своя вътрешна потребност, която с всяко задоволяване се увеличава или

задълбочава, тоест трябва да се намира по-подходящ или продължителен начин за

удовлетворението й. Дори има една зенбудистка поговорка, която казва, че човек

никога не се насища от своите пороци (ще се опитам да си спомня точно как

звучи, но това е смисълът й). И емоцията именно е главният „виновник” за

зависимостите. Защо ли? В този повод Михаил Лежепеков казва нещо важно и понеже вече два-три пъти използвам името му, искам да поясня, че и от него взимам отделни идеи, с много неща от книгите

му не съм съгласен и съм на различно мнение. 

Та според Лежепеков: „ Емоцията  винаги предшества мисълта. Умението да отделяш мислите от емоциите е мъдрост и духовност, на които засега съвременният човек не е способен" (цитат от книгата му „Седем стъпки къмщастието).

Когато е под контрола на мисълта,  емоцията сама по себе си е част от човешката душевност, от нашето естество. Не можем да я обвиняваме без повод. Патологията при нея се проявява при човек, който например

като нас  живее в  консуматорско общество, тоест има удобства,

животът му е „улегнал”, бъдещето му е осигурено, всичко около него е на една

ръка разстояние и той няма какво друго да прави, освен да си задоволява

прищевките си. Горе-долу описвам съвременния човек – европееца, американеца, -

който прекарва дните си предимно в трудова дейност, за която друг е помислил, а

той само изпълнява, и денят му след работа обикновено преминава в удоволствия.

Ето в това вече е проблемът (някои казват, че от баналното ежедневие мисълта им

закърнява) По мое мнение болшинството от хората са развили суициден синдром –

не могат да осмислят своето съществуване и не виждат никаква перспектива в

бъдещето си. Знаеш например  колко трудно

напоследък хората се задържат на работа.  Защо? Обичайната причина е психосоциалния  климат в колектива – или нещо не ти изнася и те дразни, или някой все по-често те ЗАСЯГА. Или пък колега не те РАЗБИРА. В живота случаите на емоционално натоварване са много : гаджето ме ДРАЗНИ с

поведението си и затова ще го зарежа. Или се е появила колежка, която е

ЗАВЪРТЯЛА главата на съпруга ми. Често прекъсваме отношенията си с друг, защото

са се ИЗЧЕРПАЛИ, защото другият е станал нетактичен и все по-често ме ЗАСЯГА.

Защото онзи ден е ИЗБУХНАЛ и ми е ПИСНАЛО от него.

Това са все мотиви за поведение, но са продиктувани от емоцията – мисълта само я защитава.

Децата стоят пред компютъра в желанието си да задоволят не своя ПОТРЕБНОСТ, а

ЕМОЦИЯ. И не могат да се заситят! Вече не малко са смъртните случаи, възникнали

в резултат от седенето пред компютъра, а синдромът на мишката тепърва набира

главоломна скорост. Гледаме телевизия и вече филмите не ни ХАРЕСВАТ, защото са

станали БАНАЛНИ, СКУЧНИ, ДОСАДНИ, БЕЗ ТРЪПКА. Разделяме се с любимите си и даже

вече е модерно да не сключваме граждански брак, защото в даден момент може да

ни ПИСНЕ или да ни ОМРЪЗНЕ да ТЪРПИМ и затова трябва да имаме опцията да сложим

край на всичко по всяко време. А това обикновено е резултат от монотонието, от

липсата на разнообразие, от което ни доскучава и затова обръщаме гръб на

любимия, сякаш любовта ни се е изпарила и сега вече можем да се пробваме някъде

другаде с някой друг. Но порочният кръг се повтаря и при следващата връзка.

Вече дори любовта опира само до първоначалното влюбване, до харесването на

другия или до правенето на секс – без осмислен живот, без общуване, без общи

цели и изграждането на НИЕ от „аз” и „ти” (по Хорхе Букай)…

Опитвам се с най-прости примери и думи да обясня сложното явление на пристрастяване към

емоцията при съвременния човек. Тоест тя не може да бъде задоволена веднъж и

след това със същата доза отново да бъде подхранвана. При следващото си

възбуждане тя иска все повече и повече трайно, по-дълбоко изживяване, все

по-силна тръпка, защото иначе човек се ЧУВСТВА празен, неудовлетворен, дори се

гневи (което също е емоция).

Виж, Мира, говоря само за емоции  – да се засегнеш, да избухнеш, да се страхуваш, да ревнуваш, да завиждаш, да ти харесва или да не ти харесва нещо, да искаш или да не искаш – това все са емоции. Малко и все

по-малко хора отиват по-далече от емоцията, като мислят , анализират и

синтезират информация. Емоцията се е превърнала във всекидневна същност на

това, което правим, и мнозина, дори да са се уморили от стоенето пред компютъра

или от висенето в барчето, или от смяната на партньорите, не знаят как да спрат

своя порочен кръг, който ги отвежда все по-надолу и по-надолу; не могат да

осъзнаят какво да правят и как да излязат от това състояние. Защото ЕМОЦИЯТА

ИЗПРЕВАРВА МИСЪЛТА.  Тоест РАЗСТРОЙВАЩАТА ЕМОЦИЯ ВНАСЯ ДИСФУНКЦИИ И В МИСЪЛТА. От което дори самата мисъл се „бъгва”. Мисълта често се събужда или за да защити емоцията, или за да обвини ситуацията, при която липсва емоция. Представяш ли си, след много изследвания учените са

стигнали до факта, че всекидневно на човек му минават около 60 000 мисли през

главата! Това е главозамайваща цифра (поне за мен), но е факт! Още по-важен

факт е, че мислите ми от днес не са по-различни от мислите ми от вчера, от

онзиден, от дните през изминалия месец, през изминалата година. Специалистите

от „Екология на човека” наричат това „въртене на плочи  в главата” – всеки ден ти минава през ума едно

и също, едно и също като вкопана грамофонна плоча, която е зациклила на едно

място. Не знам за теб, но аз наблюдавам моите познати, които определено се

вълнуват от един и същи неща, говорят все по една и съща тема, малко е

разнообразието при тях. Или с други думи: предсказуеми са – знаеш какво ги

вълнува, какво ще ти кажат и колко ще ти се наоплакват, като те видят, или

колко ще ти се хвалят от купона вчера,както го правят от години. И сигурно и ти

избягваш определени свои познати, които са ти омръзнали с повтарянето на едно и

също.

Питам се: не е ли емоцията същността на проблема и при депресията, която става все по-често

срещано явление? Ти какво мислиш по въпроса? Имам пред мен  познати, които са в различни състояния на

депресия, повечето от тях са на антидепресанти – и от тях също се чувстват неадекватни,побъркани

от брътвежа в главата си и от натрапливите мисли, от които лесно могат да си

навредят, и неконтролируемите емоции – да плачат, да им е тъпо, да крещят, да

се ядосват за безсмислени неща… Защо ли? Защо мисълта ни побърква? Нейната цел

е друга. Кое обърква мисълта и я прави натрапчива? Кой предизвиква целия този

брътвеж в главата ни? Помисли!

Може би тук е уместно да напиша нещо повече за емоционалното разстройство при хората, което

така добре е изяснено от Дон Мигел Руис в книгата му „Умението да обичаш”. Там

той говори точно за този проблем, съществуващ от незапомнени времена при

всички. Емоционалната болест – така я нарича той – я сравнява с кожно

заболяване и когато се допираме един-друг или общуваме помежду си, изпитваме

болка. Това е действителността. По идея на Руис  написах нещо адаптирано за емоцията, като съм

вкарал малко яснота от гледна точка на християнската апологетика. Във фейсбук

на ето този адрес съм публикувал статията "На гости на нашата планета" : http://www.facebook.com/miro.m…..347471856#!/note.php?note_id=371382168861

 

Нека да спомена нещо и практиката си. Всеки ден работя с хора. Работата ми е свързана с регулиране

на човешкото поведение и отношения. Повярвай ми, с нездравата емоция имам

най-сериозни проблеми. Когато човек мисли правилно, емоцията не го завладява,

не го побърква и той може да продължи напред в своето развитие. Иначе нещата са

трагични. Наскоро описаха тийнейджърите, които до такава степен са станали

зависими от джиесемите си, че ги държат в ръцете си в ОЧАКВАНЕ някой да им

звънне. За какво става въпрос тук? А за компютърните игри няма да говоря. Това

е и болен проблем на сина ми, с който с общи усилия не можем да се справим.

Синът ми се държи точно като зависим. Лиша ли го от компютърна игра поне за

ден-два, сякаш става абстинентен. Побърква и себе си, и нас. Дори да стои пред

компютъра колкото си пожелае, понеже има дневен лимит, пак остава недоволен. И

аз го питам защо, след като остава недоволен, изобщо го прави. На това той няма

обяснение, а аз знам.

Всичко това, за което говоря, е надълго и нашироко описано, макар и не точно по този начин, от Михаил

Лежепеков и специалистите в Екология на човека. Това, което представям аз, са

мои лични наблюдения и изводи. Още нещо важно: за мен съществуват различни нива

на осъзнаване и преживяване на действителността. Много близки до моите

разсъждения са тези на Уейн Дайър (Морган Скот Пек също говори за това, но ме

удовлетворява дълбочината, с която Дайър ги анализира).  Затова ще си позволя да го цитирам. В една от

новите си книги „Вашата свещена същност” Дайър описва 5 нива от човешкото

осъзнаване на действителността, които всъщност са дълбочината на ума, до която

човек може да стигне в мисленето и немисленето си, в осъзнаването на истините

от живота.  За тази дълбочина на човешкото осъзнаване и подбуди говори и съвременната психология, макар че Дайър ги описва съвсем разказвателно и адаптирано за по-ясно разбиране от широката

аудитория. Сега ще ги предам почти дословно от него, защото като чета какво съм

написал дотук, си мисля, че трябва да навляза и в тази област на човешката

психика, за да мога да го изясня. А това обикновено не става само с писане; при

разговор по-добре се изясняват определени казуси, така мисля.

Следва продължение…

 

Извинявам се за оформлението на двата коментара, но понеже не пиша директно във форума, а в друг формат, и тук се е получило нещо, което обикновено изглежда подредено. Моля за извинения! Добре че текстът се чете… 

Благодаря, Роси, това, което споделяш, е наистина ценно. Ще мисля върху него.

 

Мира, нека наистина да поговоря и за практиката от живота. Как взимам


решенията си? Ще ти кажа как ги взимам, когато съм в контакт с някой друг, а също

и как правя избор в живота си.
Изследвам различните духовни учения и философии. Това го правя с

намерението да намеря начин спокойно, осмислено и не безцелно да вървя по своя

път. Мога да кажа, че вече съм намерил този начин и че тепърва ми предстои огромно

развитие. Засега най-много ми приляга християнството като философия и начин на

разбиране на живота и смъртта. Не онова, задушеното от теология и ритуали

християнство, не спорното, профанирано и фанатизирано от малцина християнство,

а чистото, действащото. В християнството открих и разпознах своя живот като

отражение на Божествената сила и предузнание. Богът в християнството – от

всички други разбирания за живота – ме държи стабилно и ми помага да вървя

напред. Защото съм със съзнанието, че Бог и човек са едно. Къде свършва човекът

и къде започва Бог не може някой да определи, нито да постави граница.
Когато се налага да правя избор в живота си (всеки ден по много пъти се

случва), когато трябва да споделям важно мнение, не разчитам на опита от

миналото си, каквато е повсеместната практика. Обикновено такова поведение

изработва човек при вземане на решение – анализира силните и слабите страни в

ситуацията и след това действа според това, да има по-малко негатив и повече

качествен резултат в негова полза или изгода. В този смисъл психологически и

икономически теории има колкото искаме. Когато трябва да взема решение, аз

всеки път – дори ситуацията да прилича досущ на друга, вече преживяна от мен –

мисля как да постъпя така, че да бъде от полза за всички включени в нея страни.

Доверявам се и на интуицията си, и на чувствата си. Винаги се съобразявам със златното

правило за поведение: да имам такова отношение към другите, каквото бих искал да

бъде проявявано към мен, и да правя това, което искам на мен да се прави.
За мен, както сигурно и за други, животът стои на различна плоскост –

любовта. Ако емоцията е двигателят в нас, а чрез мисълта анализираме, то Любовта

е синтезът, Животът в действие. Затова винаги гледам с любов на всяка ситуация,

събитие или друг човек. Винаги! За мен любовта е единствената реалност и е свят

на безгранични и всякакви възможности. Когато някой има нужда от моята помощ

или е радостен и споделя с мен свое преживяване, или тъгува, или ме упреква за

нещо, или иска просто да си поприказваме – винаги съм съпричастен и приемам

поведението му за Божествена проява в моя живот. Винаги виждам в другия „Исус в

най-злочестите му прояви”, както казва Майка Тереза. Независимо от поведението

на другия аз служа на Бог в негово лице. Така разбирам Любовта и такъв избор

правя всеки ден – да заставам на страната на Любовта. Изборът ми не е

емоционален, не е и мисловен – защото емоцията често ме праща от едната

крайност в другата, а и защото съм със съзнанието, че живея в хармоничен, но

същото време нелогичен свят, който не разбирам правилно. Лично аз смятам, че

светът се е наситил от философии и духовни учения, кое от кое повече претендиращи

за истинност и за имащи по-ясна представа и знание за финия свят. Това е

по-лесният път – да бъдеш философ. Светът обаче има нужда от любов, от

действия, подбудени от любов; от хора, които винаги правят избор, базиран за

общото добро и благо.
Често отделям време за размисъл, молитва, медитация и визуализация – тоест

за време, в което спокойно и чрез напътствие да взема правилното решение, което

ми е необходимо. С това навлизам в друго равнище на съзнанието или душата. С

това често взимам правилните решения. Отлагам, когато съм пришпорен от

ситуацията, да кажа категорично мнението си. Обикновено изчаквам и на

спокойствие обмислям как да реагирам. А в скоби мога да призная, че зеленчуковата

градина ми е любимото място за размисъл и концентрация.
Не знам дали ме разбираш, защото говоря просто за своето ежедневие. Може и

да не ми вярваш. Можеш да ме упрекнеш. Пак ще повторя, сериозно и всекидневно

изучавам духовните учения и учители, мисля (няма как да не го правя), реагирам

и емоционално – това са все човешки качества. Но божествено е да се обича. В

одата на любовта (знаеш я със сигурност от Свещеното писание) се дава

невероятно определение за любовта, което аплодирам. Опитвам се да го проумея.

Там Любовта е несравнима с всичко, което е познато и изглежда велико в очите на

хората. Знанието (и себепознанието) е нищо без любов! Способността да вършиш

чудеса са нищо без любов! Екстрасензорните способности и връзката ти с други

енергоинформационни и нелокални същества са нищо без любов! Ясният ти поглед за

бъдещето е нищо без любов! Дори да си единственият лечител в света, спасил

милиарди страдащи същества от болките им, или си велик благодетел за бедните – пак

си нищо без любов!
Любовта е единствената реалност! Моята цел в живота е да нося в себе си

Любовта! Любовта прекратява вътрешния конфликт и неутрализира страха, премахва

желанието да съдя и да контролирам другите! Както ти, Мира, казваш – нека да говорим

за простите неща, за това, което ще ни помогне в опознаването и израстването ни.

Емоцията си има своето място, мисълта – също. Няма да ги отричаме, трябва да ги

разбираме. Но без любов не можем! Дайър казва, че „любовта е синтезът във

Вселената, обединяващ всичко”. Любовта е чувство, мисъл, действие, принцип,

двигател… Любовта не винаги прави лесния избор, но винаги  – правилният. Често се твърди, че най-висшата

проява на любовта е да се прости на неприятеля, на противника. Моето мнение е,

че тази любов към „неприятеля” е индикация, че си се събудил и си влязъл в

реалността.
Роси, сподели и ти своето мнение. Много ми допадат размишленията ти върху

живота и себепознанието. Фен съм ти! Ще споделя с теб една строфа от Лао Дзъ от

„Даодъдзин” по повод усилията, които полагаш всички ние да се чувстваме

комфортно, да бъдем разбрани и опознали себе си в сайта ти:

 
„Когато намериш пътя, другите ще те намерят.

Когато минават по пътя, ще ги привлича вратата ти.

Недостъпният за слуха път ще отеква в гласа ти.

Невидимият за погледа път ще се отразява в очите ти.”

 

Мира, ти как на практика правиш избор в живота си?

Мира, нямам авторско право върху работата със себе си, защото е в сътрудничество. Един е добрият и това е Бог – нито аз, нито ти можем да се наречем такива. Да, можем да се ласкаем колкото си искаме, но все пак стигаме до задънени улици и често не споделяме мислите си с другите, защото май не стават за публично огласяване. Много бих искал да ти дам критерий и средство как да взимаш винаги най-правилното решение за себе си, но не мога. Аз  самият съм стигнал дотук, след като през целия си кратък съзнателен живот съм заставал винаги на страната на доброто и любовта и винаги съм поддържал стремежа да съхраня Живота – своя и на тези около мен. Знам, че всеки индивидуално си проправя път към себе си, към Бога и към всички останали.

Човек по-лесно и по-правилно взима решение, когато се е освободил от страха. Не познавам някой, който да няма проблеми със страха; аз, честно казано, трябваше да се освободя от него, за да не изгубя живота си. Но истината е, че е безсмислено да съществува дори минимално количество страх в нас. Някои твърдят, че е „здравословно” и „здравомислещо” да се страхуваш най-малкото за да можеш да се самосъхраниш. Но аз лично смятам, че освободеният от страха човек дава място в  решенията и мислите му да се изявява интуицията, която вече е нещо различно, вродено и присъщо за човека, макар и занемарено.

Искам само да ти подскажа нещо, което съм убеден, че знаеш. Допада ми една идея на Екзюпери, оставена в неговите „Военни записки”. Той казва: „Но необходима е и подкрепата на боговете: Ан Линдберг открива предопределението. За спасението на човека не е достатъчно да се подреже част от сърцето: нужно е да го докосне благодатта. Не е достатъчно да се подреже дървото, за да цъфне. Нужно е да се намеси пролетта. Не е достатъчно да се изхвърли ненужният товар, за да излети самолетът, нужно е и да задуха морският вятър".

Ясно е, че човек може напълно да трансформира живота си, да се освободи от страховете си, да разчита на  интуицията си (която често е силно вътрешно чувство, нещо като нюх за подходяща посока на действие, за незабавно действие или бездействие в дадена ситуация, а понякога дори е вербално средство, но този неин вариант е рядко срещан). Всичко това може да се случи едва когато човек преживее духовно обръщане. Някои го наричат сатори, други – новорождение, трети говорят за най-висшата степен на достигане на цялостта – нирвана. Едва при това състояние човек заживява истински. Тогава влиза в сферата, която е Бог, чийто център е навсякъде и чиято периферия не е никъде (по Хермес Трисмегист). В сферата няма ясно движение напред или назад, нагоре или надолу. Там няма по-напреднали и изоставащи. Там всички сме Едно. Там всички се движим по определена траектория за душата. Всеки има своя опит и допуска грешки и провали, но в сферата те вече се таксуват като част от самото израстване, дори могат да се приемат за по-важни от „правилните” неща. Влизайки в този живот, в тази сфера – животът ти става безграничен (за мен настина животът е безкраен, всеки миг се радвам на изобилен Живот), страхът – непрекъсната спирачка, която натискаме ежеминутно – изчезва, за да не спира развитието ни. В тази сфера принципът и на общуване, и на взимане на решения, и на мисъл, и на чувства е Любовта.

Искам да ти кажа нещо практично по отношение на  взимането на емоционални решения. Аз лично оставям времето да изработи намерението ми и това е начин да освободя емоцията (да отпусна парата) и след време да получа желанието си, но в друга, по-добра опаковка, различна от първоначално поисканата от емоцията. Всички ние имаме проблем с търпението(то е елемент от Любовта), защото емоцията иска желанието да се удовлетвори на момента. Не  отричам желанията, които възникват в мен.

Сега пиша, след като отново тази сутрин, както всеки ден, изпитах Любовта. Разговарях с моя близка, която преди две години преживя трагедия след трагедия, разбра за лъжи и изневери от страна на любимия й, който вече не е между живите, и т.н. И макар че сега изплува от цялата тази тежка ситуация и се върна към живота, заредена с нови сили, отново подхвана разговор за блокираното от емоции минало. Отново плака, отново обменихме мисли и отново й дадох нежни напътствия и я насърчих да продължи да живее любовта. Стана ми мило, когато последните й думи през сълзи бяха: „Миро, знаех, че едва сега съм готова и узряла за този разговор. Толкова ми беше тежко и празно досега. Сега се чувствам чиста.”

Мира, трудно е да опиша как на момента предлагам подходящото напътствие. Уча се да говоря с душата на другия и почти винаги тя ми казва нещо различно от думите на човека. Знам само, че Любовта взима правилни решения и дава подходящи съвети.

Дай да изчистим темата, сподели на каква база взимаш решения?

Мира, съжалявам, ако съм прозвучал религиозно.

В крайна сметка никога не съм се привързвал към която и да е религия ,защото за мен това е чуждият споделен духовен опит, който в моя случай просто няма да проработи. Не искам човешки стандарти и умотвореиня да поставят граници в съществуването ми.

Аз нямам своя религия и никога не съм се определял като религиозен. Имам душа и връзка със себе си и с Живота около мен.

Аз не съм емоцията си, не съм мисълта си, не съм формата си. И не се идентифицирам с тях, макар че всички те са мое притежание! Дълбоко в моята свещена същност съм безкрайно щастлив, защото открих своята мисия – не чрез емоция и не с мисъл. Защото и емоцията, и мисълта често ме отвеждат далече от себе си…

Искам да споделя още толкова много неща за емоцията и мисълта и ще се радвам да коментираме…

Следва продължение…