Заех се първо да обмисля какво точно искам да ти кажа за емоциите, а после да го напиша. Макар
че винаги времето ми е дефицит, а искам колкото е възможно повече неща да
направя. Затова чак сега пускам коментар, който вече е във форума.
Мира, бих искал да ти отговоря последователно и изчерпателно на всички въпроси. Но нали
разбираш, че тези мои думи, колкото и обстоятелствен да бъда, няма как да
покрият дълбочината на темата, която сме подели. Ще се опитам да обясня моето
разбиране за емоциите, но това не означава,че съм авторитет в дадена област или
че разбирам повече от Абрахам, Хосе Силва, Джон Кехоу или който и да е другиго.
Съгласен съм с мнението на повечето цитирани автори от теб и с много други,
занимаващи се с духовния свят на човека (особено държа на Морган Скот Пет, Уейн
Дайър, с когото споделям много общи идеи, Хорхе Букай, Михаил Лежепеков, Михаил
Литвак, Джералд Джамполски, Петър Димков Лечителя, и някои от руските класици, които имат дълбоки прозрения за човешкото поведение и мисъл) и съм стигнал до извода, че повечето от авторите
описват един и същи явления, състояния и ситуации, правят изводи, но използват
РАЗЛИЧНА ТЕРМИНОЛОГИЯ. Често за един и същи психичен процес термините и
понятията, свързани с него, са различни при различните автори (както в случая
се прави разлика между емоция и чувство, каквато в действителност съществува,
но някои автори не правят подобно разграничение). Ето в този смисъл забелязвам
неяснота по въпросите за мисълта и емоцията. Как възникват те? Кое е първичното
емоцията или мисълта (яйцето или кокошката)? Откъде ни хрумват идеите? А
прозренията? Къде е началото на ума? И на емоцията? Как мисълта се реализира и
материализира и как емоцията набира инерция и след това се „уталожва”?
Специално по повод учението на Абрахам си взех книги,
но не успях да изчета дори една от тях, защото рецепиентът – медиумът в случая
- предава послания, с които не мога да се съглася; не че не ги разбирам, но те
противоречат на много духовни закони във Вселената и от тук противоречат на
моето разбиране. Предпочитам друг начин на откровение, по-достоверен, та дори и
той също да изглежда чудат. Не е редно само защото учението на Абрахам е популяризирано и четено от мнозина да го приемам за достоверно. Но това е друга дълга тема. Затова сега ще я пропусна и
ще продължа нататък.
От години обичам да чета книги, и то точно от авторите, които ти изброи, и много други, някои от
които споменах по-горе. Може да се каже, че съм библиофил, но от скоро, може би
от 2-3 години започна нов етап от живота ми и той вече не е свързан предимно с
четенето – не казвам, че не чета, нито че чета по-малко , – а се стремя повече да наблюдавам и сам да изследвам явленията в живота след вече натрупаното количество от знания, които
продължавам да трупам, но вече все по-качествени и редуцирани. За мен повечето
автори ще си останат авторитети в своята област, но вече ги приемам като равни,
като хора, които могат да допуснат същите грешки при описването на своите
знания и наблюдения, каквито мога да допусна и аз. Все пак техните разбирания са
„пречупени” през тяхната призма, която може да отговаря на моето осъзнаване и
разбиране, а може и да им противоречи. Каква е съдбата на дадена идея или теза
се потвърждава ретроспективно – когато направя преглед на съществуването на
идеята и каква е градацията или трансформацията й.
Та по отношение на емоциите и емоционалния свят. Тук ще говоря малко разхвърляно, защото много
съм мислил по тази тема и още нищо не съм систематизирал. Въпросът е, че малко
хора наистина правилно разбират емоциите, духовно-емоционалните закони,
изведени и патентовани за първи път от психолога Михаил Лежепеков) и за духовно-емоционалния свят на човека. Всички хора имаме проблеми при справянето със себе си, но малко хора са осъзнали и
могат да признаят честно пред себе си, че по своето естество човек е
наркотичнозависим; той се нуждае от някакъв вид опиат – независимо под каква
форма е – и всекидневно го използва. Мога да използвам и умалителни като
„привързан”, „обича”, „свикнал е” и др., но това също няма да изчерпи по смисъл
думата „зависим”, която използвам. Това е така, защото човек трудно има някаква
своя вътрешна потребност, която с всяко задоволяване се увеличава или
задълбочава, тоест трябва да се намира по-подходящ или продължителен начин за
удовлетворението й. Дори има една зенбудистка поговорка, която казва, че човек
никога не се насища от своите пороци (ще се опитам да си спомня точно как
звучи, но това е смисълът й). И емоцията именно е главният „виновник” за
зависимостите. Защо ли? В този повод Михаил Лежепеков казва нещо важно и понеже вече два-три пъти използвам името му, искам да поясня, че и от него взимам отделни идеи, с много неща от книгите
му не съм съгласен и съм на различно мнение.
Та според Лежепеков: „ Емоцията винаги предшества мисълта. Умението да отделяш мислите от емоциите е мъдрост и духовност, на които засега съвременният човек не е способен" (цитат от книгата му „Седем стъпки къмщастието).
Когато е под контрола на мисълта, емоцията сама по себе си е част от човешката душевност, от нашето естество. Не можем да я обвиняваме без повод. Патологията при нея се проявява при човек, който например
като нас живее в консуматорско общество, тоест има удобства,
животът му е „улегнал”, бъдещето му е осигурено, всичко около него е на една
ръка разстояние и той няма какво друго да прави, освен да си задоволява
прищевките си. Горе-долу описвам съвременния човек – европееца, американеца, -
който прекарва дните си предимно в трудова дейност, за която друг е помислил, а
той само изпълнява, и денят му след работа обикновено преминава в удоволствия.
Ето в това вече е проблемът (някои казват, че от баналното ежедневие мисълта им
закърнява) По мое мнение болшинството от хората са развили суициден синдром –
не могат да осмислят своето съществуване и не виждат никаква перспектива в
бъдещето си. Знаеш например колко трудно
напоследък хората се задържат на работа. Защо? Обичайната причина е психосоциалния климат в колектива – или нещо не ти изнася и те дразни, или някой все по-често те ЗАСЯГА. Или пък колега не те РАЗБИРА. В живота случаите на емоционално натоварване са много : гаджето ме ДРАЗНИ с
поведението си и затова ще го зарежа. Или се е появила колежка, която е
ЗАВЪРТЯЛА главата на съпруга ми. Често прекъсваме отношенията си с друг, защото
са се ИЗЧЕРПАЛИ, защото другият е станал нетактичен и все по-често ме ЗАСЯГА.
Защото онзи ден е ИЗБУХНАЛ и ми е ПИСНАЛО от него.
Това са все мотиви за поведение, но са продиктувани от емоцията – мисълта само я защитава.
Децата стоят пред компютъра в желанието си да задоволят не своя ПОТРЕБНОСТ, а
ЕМОЦИЯ. И не могат да се заситят! Вече не малко са смъртните случаи, възникнали
в резултат от седенето пред компютъра, а синдромът на мишката тепърва набира
главоломна скорост. Гледаме телевизия и вече филмите не ни ХАРЕСВАТ, защото са
станали БАНАЛНИ, СКУЧНИ, ДОСАДНИ, БЕЗ ТРЪПКА. Разделяме се с любимите си и даже
вече е модерно да не сключваме граждански брак, защото в даден момент може да
ни ПИСНЕ или да ни ОМРЪЗНЕ да ТЪРПИМ и затова трябва да имаме опцията да сложим
край на всичко по всяко време. А това обикновено е резултат от монотонието, от
липсата на разнообразие, от което ни доскучава и затова обръщаме гръб на
любимия, сякаш любовта ни се е изпарила и сега вече можем да се пробваме някъде
другаде с някой друг. Но порочният кръг се повтаря и при следващата връзка.
Вече дори любовта опира само до първоначалното влюбване, до харесването на
другия или до правенето на секс – без осмислен живот, без общуване, без общи
цели и изграждането на НИЕ от „аз” и „ти” (по Хорхе Букай)…
Опитвам се с най-прости примери и думи да обясня сложното явление на пристрастяване към
емоцията при съвременния човек. Тоест тя не може да бъде задоволена веднъж и
след това със същата доза отново да бъде подхранвана. При следващото си
възбуждане тя иска все повече и повече трайно, по-дълбоко изживяване, все
по-силна тръпка, защото иначе човек се ЧУВСТВА празен, неудовлетворен, дори се
гневи (което също е емоция).
Виж, Мира, говоря само за емоции – да се засегнеш, да избухнеш, да се страхуваш, да ревнуваш, да завиждаш, да ти харесва или да не ти харесва нещо, да искаш или да не искаш – това все са емоции. Малко и все
по-малко хора отиват по-далече от емоцията, като мислят , анализират и
синтезират информация. Емоцията се е превърнала във всекидневна същност на
това, което правим, и мнозина, дори да са се уморили от стоенето пред компютъра
или от висенето в барчето, или от смяната на партньорите, не знаят как да спрат
своя порочен кръг, който ги отвежда все по-надолу и по-надолу; не могат да
осъзнаят какво да правят и как да излязат от това състояние. Защото ЕМОЦИЯТА
ИЗПРЕВАРВА МИСЪЛТА. Тоест РАЗСТРОЙВАЩАТА ЕМОЦИЯ ВНАСЯ ДИСФУНКЦИИ И В МИСЪЛТА. От което дори самата мисъл се „бъгва”. Мисълта често се събужда или за да защити емоцията, или за да обвини ситуацията, при която липсва емоция. Представяш ли си, след много изследвания учените са
стигнали до факта, че всекидневно на човек му минават около 60 000 мисли през
главата! Това е главозамайваща цифра (поне за мен), но е факт! Още по-важен
факт е, че мислите ми от днес не са по-различни от мислите ми от вчера, от
онзиден, от дните през изминалия месец, през изминалата година. Специалистите
от „Екология на човека” наричат това „въртене на плочи в главата” – всеки ден ти минава през ума едно
и също, едно и също като вкопана грамофонна плоча, която е зациклила на едно
място. Не знам за теб, но аз наблюдавам моите познати, които определено се
вълнуват от един и същи неща, говорят все по една и съща тема, малко е
разнообразието при тях. Или с други думи: предсказуеми са – знаеш какво ги
вълнува, какво ще ти кажат и колко ще ти се наоплакват, като те видят, или
колко ще ти се хвалят от купона вчера,както го правят от години. И сигурно и ти
избягваш определени свои познати, които са ти омръзнали с повтарянето на едно и
също.
Питам се: не е ли емоцията същността на проблема и при депресията, която става все по-често
срещано явление? Ти какво мислиш по въпроса? Имам пред мен познати, които са в различни състояния на
депресия, повечето от тях са на антидепресанти – и от тях също се чувстват неадекватни,побъркани
от брътвежа в главата си и от натрапливите мисли, от които лесно могат да си
навредят, и неконтролируемите емоции – да плачат, да им е тъпо, да крещят, да
се ядосват за безсмислени неща… Защо ли? Защо мисълта ни побърква? Нейната цел
е друга. Кое обърква мисълта и я прави натрапчива? Кой предизвиква целия този
брътвеж в главата ни? Помисли!
Може би тук е уместно да напиша нещо повече за емоционалното разстройство при хората, което
така добре е изяснено от Дон Мигел Руис в книгата му „Умението да обичаш”. Там
той говори точно за този проблем, съществуващ от незапомнени времена при
всички. Емоционалната болест – така я нарича той – я сравнява с кожно
заболяване и когато се допираме един-друг или общуваме помежду си, изпитваме
болка. Това е действителността. По идея на Руис написах нещо адаптирано за емоцията, като съм
вкарал малко яснота от гледна точка на християнската апологетика. Във фейсбук
на ето този адрес съм публикувал статията "На гости на нашата планета" : http://www.facebook.com/miro.m…..347471856#!/note.php?note_id=371382168861
Нека да спомена нещо и практиката си. Всеки ден работя с хора. Работата ми е свързана с регулиране
на човешкото поведение и отношения. Повярвай ми, с нездравата емоция имам
най-сериозни проблеми. Когато човек мисли правилно, емоцията не го завладява,
не го побърква и той може да продължи напред в своето развитие. Иначе нещата са
трагични. Наскоро описаха тийнейджърите, които до такава степен са станали
зависими от джиесемите си, че ги държат в ръцете си в ОЧАКВАНЕ някой да им
звънне. За какво става въпрос тук? А за компютърните игри няма да говоря. Това
е и болен проблем на сина ми, с който с общи усилия не можем да се справим.
Синът ми се държи точно като зависим. Лиша ли го от компютърна игра поне за
ден-два, сякаш става абстинентен. Побърква и себе си, и нас. Дори да стои пред
компютъра колкото си пожелае, понеже има дневен лимит, пак остава недоволен. И
аз го питам защо, след като остава недоволен, изобщо го прави. На това той няма
обяснение, а аз знам.
Всичко това, за което говоря, е надълго и нашироко описано, макар и не точно по този начин, от Михаил
Лежепеков и специалистите в Екология на човека. Това, което представям аз, са
мои лични наблюдения и изводи. Още нещо важно: за мен съществуват различни нива
на осъзнаване и преживяване на действителността. Много близки до моите
разсъждения са тези на Уейн Дайър (Морган Скот Пек също говори за това, но ме
удовлетворява дълбочината, с която Дайър ги анализира). Затова ще си позволя да го цитирам. В една от
новите си книги „Вашата свещена същност” Дайър описва 5 нива от човешкото
осъзнаване на действителността, които всъщност са дълбочината на ума, до която
човек може да стигне в мисленето и немисленето си, в осъзнаването на истините
от живота. За тази дълбочина на човешкото осъзнаване и подбуди говори и съвременната психология, макар че Дайър ги описва съвсем разказвателно и адаптирано за по-ясно разбиране от широката
аудитория. Сега ще ги предам почти дословно от него, защото като чета какво съм
написал дотук, си мисля, че трябва да навляза и в тази област на човешката
психика, за да мога да го изясня. А това обикновено не става само с писане; при
разговор по-добре се изясняват определени казуси, така мисля.
Следва продължение…