Роси, ако си прочела темата която пуснах вече знаеш че имам проблем наречен паническо разстройство.Страх ме е да излизам навън ,по скоро ме е страх да не припадна навън или да не ми прилошее, идеално знам че дори и да се случи това е нормално може да се случи на всеки.Може би на много хора ще има се стори странно но аз не се плаша за себе си за живота, си страх ме е че ще се изложа.В моменти като този се замислям как живота ни за стотна от секундата се преобръща наопаки, дъщеря ми беше на 5 месеца бях на разходка с нея и с мъжа ми седнахме в едно кафе изведнъж ми прилоша, потънах някъде, сякаш не бях, там нямаше ме и сега ми протичат сълзите много гаден момент за мен и така от тогава до сега винаги със страх излизам навън

Благодаря Роси, и аз като повечето в това състояние обикалях лекари и всички ми казваха че съм здрава а аз усещах че нещо не е наред, потърсих психотерапевт попаднах на жена която ми говореше, че когато се появи паник атака трябва да се опитам да се разсея с нещо докато мине. Но аз усещах че поне за мен не е това начина усещах че нещо ги предизвиква продължих да търся точния за мен човек и го намерих. Страхотна жена, страхотен специалист, нямам думи ,казва се Боряна Асенова. Спомням се първия път като отидох започнах да и говоря за симптомите а тя ме прекъсна и каза ,че не я интересуват симптомите ми а това което ги провокира и тогава разбрах, че тя е точния "водач" за мен по този дълъг път.Доколкото разбрах и ти си извървяла този път успя ли да се оттървеш напълно от лапите на ПР ?

Ако трябва да ги разделя по-общо, страхове свързани с: интимна реализация – семейство; професионална реализация; социална – донякъде. Това са си нормални човешки страхове, но понякога са доста силни при мен и ме сковават емоционално, макар и за кратко. Страх да не успея да реализирам мечтите си, от провал в по-горните сфери.  Знам, че звучи общо, но наистина гледам по-глобално, защото когато поизбледнеят тези страхове, с детайлите мога да се справя, дори и на моменти да са неблагоприятни. Но като съм спокойна в по-общ план, дребните неща / подробностите / не ме притесняват.  

Изпитвам не страх, силно казано е, но оставам с неприятно чувство и се ядосвам на себе си, че все още се оставям на негативни външни влияния. Макар и вече като ехо, но има какво още да изчиствам. Прилагам психологическото айкидо , но емоционално оттекват в мен, оставят емоционални следи, кога по-бледи, кога малко по-ярки.  

Рядко, но се случва да се страхувам да остана за по-дълъг период сама

Като сетивно-подсъзнателен страх и силно неприятно на съзнателно ниво – страх от тъмното; от високо, докато свикна с височината на дадено място; страх от затворени по-малки пространства, напр. като асансьора, когато заседне / при нас се случва често! /

Засега това изпъкна в съзнанието ми, но може би по-малките страхове ще излязат един по един и за тях ще пиша.

Да, така е. Отдавна съм си изяснила нещата!  Опитах се да бъда максимално искрена, защото можех и да си спестя нещичко!  Разбира се те не са така силни или поне в повечето случаи, че да ме извадят от равновесие.  

Затова и писах за "глобалните" си страхове, защото зад малките стои един голям страх, който има различни проявления. И ми е ясно защо ги изпитвам!  Като цяло, определено, когато е нужно интегрирам страховете си в "положителната си част"!  и се старая – кога с по-малък, кога с по-голям успех – да ги впрегна в позитивна енергия.

За проявата на смелост от страхлив човек си права. Сякаш тогава се мобилизира най-много и дребните неволи, тревоги и страхове изчезват!

хмм, нещо не съм много съгласна , че има навик в тези истории със страха …

ПРЕДИ никога от нищо не ме беше страх, освен за децата ми

Всичко можех да преодолея, наистина!

Учих и децата ми да намират изход от всякакви положения, което те сега ми припомнят, ама аз …

с голям труд и инат събирам волята си в юмрук…

значи ли това , че имам навик да не се отдавам на страха?
Защо ли тогава така се промених СЛЕД ?

Преди 2г най-много усетих този страх и ужас при съвсем банален случай:

Бях в София на един преглед във ВМА и след това трябваше да се срещна с една приятелка в ЦУМа по повод по-нататъшните ми действия в тази връзка /тя много ми помагаше/, все още не бях добре, няколко месяца след операцията и химията,  и се случи следното – падна и се счупи мобилния ми телефон, а закъснявах за тази важна среща и стоях сред толкова много хора и изпитах ужасна паника – сама без телефон, как ще се предвижа, такситата не искаха да ме возят – било близо, загубих ума и дума да питам как да се придвижа с наземен транспорт и хората минаваха като сенки покрай мене – бях САМА в илюзорен свят, в града без Живот

Събрах си телефона, валеже сняг с дъжд, огледах се, направих една крачка и дойде една мисъл – а какво си правила преди, в ерата без мобилните телефони, пак си вървяла из града, питала си и непознати хора, и си стигала до целта, я се огледай за един магазин с телефони, извади си СИМ-карта и помоли продавача да ти услужи за един разговор с телефон-апарат, ще му платиш, ако трябва –

Това направих, като на филм, като на сън, като че ли някой ме водеше

А приятелката ми ме чакаше търпеливо и дори повече – веднага ми подарила  нов телефон – за всичките ми минали рожденни дни – много е добричка!

След тази истерична случка почнаха моите страхове, а нали уж го преодолях тогава, как така сега не мога да се откъсна, какъв е този навик, не го искам