"Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме е самият страх." Франклин Рузвелт

Най-големият ми страх е собственото ми въображение. Не е ли то в крайна сметка онази основа, върху която градим всичко останало, с всичките му фаталности? А една пирамида е толкова по-висока, колкото по-голяма е основата й.

ПРИВЕТ! 

отдавна не съм писала тук, но чета с интерес

имам неосъзнат страх ли , паник-атака ли, или неприятие на всичко , което е спомогнало да ми добави проблема

ДО преди да се разболея от рак имахме наша семейна фирма, на която бях и управител и проектант, имахме производственна дейност.

Трябва да призная с гордост, че бях много добра в 3D – дискриптивна геометрия, което ми помагаше да правя нашите проекти, както и това , че съм много последователна и упорита в постигането на целите и решаването на задачите. Аз съм -изпълнител, а идейния носител на "know-how" – "мозъчен тръст" – беше съпругът ми.

Естественно, както и се случва в бизнеса, имахме доста проблеми … и обективни и субективни…

Аз се стараех да ги решавам и успявах в повечето случаи. Фирмата вървеше трудно, но се радвахме на всеки успех и приемахме трудностите като опит…

"Лош тоз войник, който не мечтае да стане генерал" /А. Суворов – великия руски пълководец/ 

Аз мечтаех … и вървях напред

… докато рака не ме спъна и тогава заедно с мене се сгромоляса всичката наша структура …

Тези години СЛЕД като оживях се занимавах с какво ли не – с работата боря онкодепрессията

…това беше предисловие, но искам всъщност друго да споделя с вас:

СЛЕД и като оживях и чак и до ден днешен само като чуя за предишния предмет на нашата дейност – става ми зле : брадичката се схваща, гърлото се свива и гръдния кош се свива около мен, почвам да заеквам дори, и блокирам за известно време – мога само да крещя, почвам да ставам лоша и се дразня и се карам…

би трябвало и е нормално да предам моите знания, да помогна да се развива /дори и без мен/ нашето детище – наш продукт

искам да помогна, но ако не ме карат да мисля пак и да се занимавам пак с проекти … и именно с ПРОЕКТИ, точно и ясно осъзнавам НЕ ИСКАМ ПРОЕКТИ

съпругът ми хем разбира, хем все пак се сърди /усещам/, че не желая

и 1000 пъти обяснявах ЗАЩО – защото в немалка част онези стресовите ситуации, които преживявах по онова време, също са допринесли да се развие рака…

дори папката със стари проекти не мога да разлистя… дори съзнателно забравям къде лежи…

какво е това страх, или ПА,  или моето съзнание така опазва съществуването на това бренно тяло …

Здравейте!

Съвсем случайно попаднах тук и съм щастлива, че се случи така. Прочетох някои теми…Видях колко откровено си говорите и си помагате. Поздравявам ви за това.

На странно място съм в момента в живота си – със страх, който не мога да изясня напълно (тревожност е, примерно), но започвам да разбирам, че всички страхове се лекуват като се обърнеш към себе си и си дадеш сметка, че каквото и да се случи (дори това, от което най-много се страхуваш), няма как то да бъде по-ужасно от това да живееш със самия страх.

Страхът парализира най-същностните ни характеристики и загубваме себе си.

Моят страх ме промени: обърка ме, разклати ми усещането за самата мен. Само че, днес  (съвсем неслучайно ;))  си казах:

"Да става каквото ще!".

Наистина, преди малко го реших.

Не ми беше лесно. От 5 години исках да кажа тези думи, но и да съм сигурна, че ги казвам сериозно.

Чувствам се по-добре сега – с този си избор. И държа да споделя нещо! То е, че, ако сте на мястото, в което си казвате "Няма ли да спре това?!" и се чувствате отчаяни, бъдете сигурни, че после ще се ядосате и ще си кажете: "Не, това трябва да спре!" И тогава вече сте много близо!  Както казват: Най-тъмно е в ранните часове на деня. Решението на проблема ще дойде. От вас самите.

Още веднъж – поздравления за чудесния блог!

Четях темата и анализирах, кой може да бъде най-големият ми страх…В главата ми, като на лента започнаха да излизат разни спомени – моментни страхове, останали там в същата минута, ден, година. От типа на баткото в училище, който ти се кара, перчи и заплашва с бой…

Първата нощ с жена…  

и други подобни, останали там в момента.

Доста време, обаче се страхувах от сънищата си, от онези "страшните", кошмарите. Винаги, когато лягах да спя по гръб сънувах, все кошмари и се чувствах много неприятно и се страхувах. Без да го искам се изправих очи в очи със "него"…Много време мислих, защо сънуваме, четях различни неща и стигнах до извода, че не е просто така, ние сме толкова съвършени, че не може да сънуваме просто така, че мозъка не може , ей така да пресъздава различни моменти, да си разиграва ужаси, драми, екшъни, любовни сцени…Започнах да си записвам, да запомням сънищата си и да анализирам доколкото мога и това започна да работи за мен и то много добре. Може би си въобразявам, но няма значение има положителен резултат. А и от доста време си спя по гръб, по някога по цели седмици не сънувам кошмари.

Всичко изброено са бих казал "бели кахъри", поне сега в този момент. От много време не ме е страх от нищо подобно, разбрах че пред истината, страхът не може да живее. Опитва да вземе превес, но е слаб, въпрос на време е да изчезне. Само трябва да се успокоя, да анализирам ситуацията, какво мога да загубя, какво мога да спечеля и силата му намалява.

Последно време ме безпокои нещо друго, по-голямо от изброените до тук. Първо ще кажа, че не ме е страх да загубя физическото си тяло, не ме е страх от смъртта, не ме е страх от момента на умиране, ако мога така да се изразя. При едно условие обаче…Много обичам семейството си: Брат ми, моята Майка, Баща ми. И след смъртта ни,  ще сме отново заедно.

Усещам, че се страхувам от неизвестното, страх ме е, че след като един ден умра, няма да съм повече с тях. От друго нищо не ме е страх. Ясно е че времето ни тук на Земята не е много дълго и искам след, като си "отидем" от тук да сме заедно завинаги. Дядо ми вече е там…казах му, че един ден ще се видим отново, но само когато му дойде времето. А аз си спазвам обещанията. И макар, че се страхувам, вярата ми е по-силна. Знам че ще стане така, вярвам в това, но и страховете ми са силни. Това е най-големият ми страх, за който до преди 3-4 години не подозирах.