здравей пак съм аз.Незнам знаешли да плуваш.Казват че паниката,страхът са най голям врак на плувеца.Ние хората сме едни плувци в живота .Да попаднеш във въдовъртеш е най голяма опасност.Това е депресията,психическите растройства,страх в живота на океана.Кокво прави добрия пловец попаднал във въдовъртеж,никой нее застрахован?Попаднал си във въдовъртеш притебе нетрябва да настъпи паника,страх.Тя настъпва при процес на мислене.При безмислие,пустота в настоящето добрия пловец се оставя на въдовъртежа да го повлече до дъното при което той е исхвърлен от него.Така трябва да постъпвате в живото,при беда борбата е излишна.И затова Исус казва,ако ви ударят дайте и другата страна.

Зощо трябва да сме като децата.Децата живеят в един свят различен на нашия.Те се осланят на вътрешните чуства ане на мисалта.Те плуват в живата любов,испълнена с покой и блаженство.Но какво става в последствие,тръват на ясла,децка градина,училище за да научат как се става Егоист.Раздялата е отричане на единството,и затова страдаме.Вие бихтели се отрекли от свойте деца?Името което носим е ограничение на общото,разбиране за начало и край.Аз,ти,той са също бариери в живота.Кой може да прости на човек който несее вкопчил в своето его,а е извор на любов.Да прошка без любов нее прошка.Това е всеедно да сееш върхо асвалта.Бъдете като върбата,когато духа вятар тя се клани.Но навеждайки вие трябва да се изправите,прошка.Дапрощаваш при наличието на егоистичното желание на задоволство води до страдание.Болеста се лекува на духовно ниво ане физически.Вечния кръговрат на илюзията живат.

Здравейте! От известно време и аз си задавам този въпрос. Моята история е много обикновена-с очакван край.От 7 години нямах връзка, защото бях решила че така е по-добре за мен. Смятах че ако не допусна да се влюбя, няма да страдам. Сега разбирам какво съм изпуснала. Най-неочаквано мой доста по-млад колега успя да стигне до сърцето ми и да ме събуди, като от самото начало ме предупреждаваше да не се влюбвам в него, защото той не може да ми даде това от което имам нужда. Но въпреки това продължи да ме ухажва и накрая разбира се аз се влюбих. Явно съм имала нужда и съм го искала. През цялото време мислех за разликата в годините, за това че няма бъдеще пред нас и аз му преча. Започнах да съобразявам и променям животът си заради него. Да изисквам той да компенсира това от което сама се бях отказала. И не се получаваше-естествено. Но го разбирам едва сега-след като той прекрати отношенията ни с думите че е започнал да се влюбва в друга. Беше ми много трудно известно време, но и за миг не го намразих. Помъчих се да се вгледам в себе си , да разбера къде сгреших. Един месец нямахме никакъв контакт и бях постигнала някакво равновесие. И изведнъж той ме покани на кафе. Приех спокойно-аз наистина съм се променила. Продължава да ми липсва-по скоро разговорите ни. А и отпуската ни свършва и ще трябва да продължим да общуваме. На срещата ни бях изумена, когато той сподели че в любовта всичко при него е наред, но много ме харесва и продължава да изпитва физическо привличане към мен. Не съм го разбирала защото не съм мъж. След изборът който той направи, не мога да приема такова държание. И отново ме обземат страхове, че пак се връщам назад. Да мисля защо ми казва това, искрен ли е-сега и преди. Не искам да допускам мисли, че ако се раздели с приятелката си може да се върне при мен. Не е честно и спрямо мен и спрямо нея. А и аз не искам да бъда убежище за него. И толкова много искам да се влюбя отново, защото имам обич която да дам. Това че той не я пожела, няма значение. Продължавам да смятам че е по-добре да даваш любов и все някога ще ти се върне.

Благодаря за линка и думите Мира. Отстрани нещата се виждат по-ясно, и по-лесно се изчистват дребните и незначителни детайли. Не знам дали определенията ти са точни, но има истина в тях. Освен характерът му трябва да прибавя и образованието му-психология! Дори съм му казвала ,че се чувствам като в експеримент. Винаги когато съм задавала конкретни въпроси, не получавах отговори. Когато се разделихме, започнах да пиша-нещо като дневник. Това което чувствам и което научавам за себе си, а не мога вече да му кажа. Много ми помогна. Препоръчвам го като начин да преодолееш болката и да видиш нещата по-ясно. Когато напишеш думите, сякаш нещо излиза от теб и ти става по-леко. Поне при мен е така. Много исках и той да прочете поне част от това, защото се отнася и за двама ни, а и има въпроси на които така и не ми отговори докато бяхме заедно. Затова когато се видяхме му казах за желанието си и той беше много ентусиазиран. Изпратих му имейл, но нямам никакъв отговор. Мисля че няма и да получа. Отначало се ядосах на себе си , но сега смятам че постъпих правилно. Трябва да знае какво ми е причинил и какво преживях. И ако може да не постъпва с друга жена така. Не знам ще има ли ефект. Но сега аз се чувствам по-силна и смела от него. Не се страхувам да говоря за чувствата си, за грешките си и за надеждите си. И съм искрена, а за мен това е най-важното. А всеки да си носи последствията от постъпките.

Опитвам, но не е лесно. И все пак имам напредък- вече сякаш разказвам чужда история, а аз съм просто наблюдател. Ще видим дали ще успея и когато започна работа-в понеделник. Стискай палци! Трябва да бъда не само красива, но и много силна!

Благодаря за отговора, но още ми е трудно да стигна до истинските отговори. Един ден сякаш успявам да продължа напред, на следващият обаче се връщам назад. Най-лошото е че продължавам да търся вината за случилото се в себе си. А може би никой няма вина- така е трябвало да стане. Опитвам се да приема факта, че независимо от моето желание да дам обич, не винаги има кой да я приеме. Така се чувствам и много виновна пред близките и приятелите си, които ме обичат и ценят, а аз страдам защото не получавам това от един определен човек. Много често се замислям дали не сгреших, когато допуснах да се влюбя. Болката и огорчението в мен са повече от положителните емоции, които ми донесе тази връзка. Знам че не съм права да очаквам само хубави неща от живота, но толкова много се надявах……. Усещам че започвам да се затварям в себе си за да се защитя. Не знам друг начин. Не съм го открила.

Вече съм убедена, че нищо в този живот не се случва просто така. Но за мен е много важно да разбера причината и урокът от всичко. Може би това е слабото ми място-искам да си изясня всичко. А не всички отговори са в мен. Или по-точно аз решавам че нещо е така, а всъщност греша. В желанието си да съм добра и отзивчива, прекрачвам границите. Забравям за своите желания и ставам зависима от мнението на другите. Особено след толкова години в които не допуснах никого до себе си, исках да получа всичко наведнъж. Това всъщност е невъзможно. И исках да дам всичката обич която бях натрупала. Позволих да стана зависима от желанията на друг човек. Това е голяма грешка. Смятах че така ще го задържа.

Това от което ме боли най-много сега е, че аз продължавам да имам нужда да общувам с него, а не усещам такова желание от другата страна. Може би просто продължавам да го обичам. Смятах че ще успеем да останем приятели, че ни е свързвало и нещо друго. Затова съм разочарована и объркана. И търся грешката в себе си. Винаги го правя.

Здравейте!

Аз съм "нова-чка" във форума,но исках също да споделя нещо.Мислих да пиша нова тема,но тази мисля,че се доближава да това,което искам да попитам.Моята болка от раздялата вече 3 месеца не отминава.Вярно,че не толкова силна както преди това време,но сякаш омразата ми расте и расте.

Четох предишните коментари,че трябва да простиш на човека,за да го освободиш,но моето сякаш не е истинска омраза ,а просто замаскирана дълбока тъга,че една моя мечта беше напът да се сбъдне и накрая се разби като всичките на пух и прах. Не мразя конкретно него,а по-скоро себе си дали аз не спънах каруцата с камъче?!

Та въпроса колко време трае преодоляването на раздялата немога да дам точен отговор и за всеки е индивидуален.

Аз самата вървя по този път и се опитвам да събера силите в себе си.Най-трудно ми изглежда преодоляването на нашите очаквания,а не човека,защото те са една проекция.Исках сигурност-финансова и духовна,човека да бъде образован /не прост както казваха родителите ми/ и общо взето търсех не това,което искам аз,а техните желания проектирани върху мен можеби.Исках да познавам родителите и нашите да ги одобрят.Всичко беше така както го исках,а немога да проумея защо накрая осъзнах,че не съм щастлива?

Когато гледах неговите роднини и приятели женени ,с бебета се уплаших,че не съм готова за това и симислих,че съм следващата.А на тях много им се живее и се вижда не исках да избързвам.Не осъзнавах какво имам докато не го изгубих.Сега искам отново ,а няма 2-ри шанс за мен.

Сега и аз незнам какво искам и какво да търся….