Мило момиче, проблемът според мен не е нито в живота ти, нито в главата ти, нито в красотата или липсата й, а чисто и просто във възрастта ти. Когато бях на твоята възраст, се чувствах по абсолютно същия начин. Знаеш ли защо? Ще ти дам отговор на този въпрос, поглеждайки през моята призма, оценявайки живота си до сега. Съдейки по споделеното от теб, разбирам, че някъде вътре в душата си отправяш укор към събитията, фактите, хората (някои) около теб, които намираш за виновни за всичко, което те измъчва. Смяташ, че има неща извън теб, които са те наранили, изградили като личност и че е трудно да ги промениш. Така е, и не е така. Ти наистина не можеш да промениш хората и техните действия или думи, но можеш да промениш своя живот. Трябва ти само малко кураж. Знам, че на тази възраст кураж трудно се намира, но все пак там се поставя началото. Сега ще ти разкажа моята история с надеждата, че ще те убедя, че те разбирам в много, много голяма степен. Ти казваш, че си отгледана само от майка си и баща си, а аз нямах това щастие. В смисъл такъв – мама все се трудеше, за да ни отгледа (и аз имам брат по-голям от мен с 5 години), а татко все се трудеше да пропие спечеленото. Успяваше да пропие всичко. Талантлив бе в това отношение.  На твоите години аз до такава степен се срамувах от факта, че баща ми е алкохолик, че не се грижи за нас, че не ни обича, а само ни тероризира, унижава, ругае, псува, ама до такава степен, че ми беше причерняло пред очите и си мислех, че това ще бъде един срам и болка, които ще ме преследват цял живот. Бабите и дядовците ми също бяха починали и за мен целият свят (почти) беше мама, татко, батко, понякоя приятелка. А нали се сещаш, че вече трудно се намират приятели и т.н. Така се случи, че се захванах с едно момче, което не бе по вкуса на мама и бате и знаеш ли какво се случи? Аз от едната страна на барикадата, а от другата – майка и брат ми. Чувствах се меко казано "убита". Сякаш всички ме бяха изоставили. Сега, когато съм на 33 години, омъжена с дъщеря, осъзнавам, че това е просто част от живота. Всеки от нас, миличка, живее своята драма. Всеки преминава през много трудности, болки, самота и какво ли още не, за да порастне. Болезнено е знам. Разбирам колко отчаяна и сама се чувстваш. Така беше и с мен. Много обичам да казвам, че в онова време (било е преди 15 години) се прибирах в къщи и минавах като през турски гробища – нямаше кой да ми каже и една добра дума. Брат ми беше страшно сърдит, че поддържам отношение с това момче, настройваше и майка ми, а аз излизах с този мой приятел, само защото вече се бе завъртял порочният кръг – ако не излизам с него, няма и с кого да си кажа една дума. Всички ми бяха сърдити. Не разбирах случващото се, не можех да ги оправдая. И сега не ги оправдавам, но гледам нещата по различен начин. Очуждението, в което живеех ме мотивира да взема живота си в мои ръце. Изучих, започнах работа, смених я, после друга и друга, докато намерих мястото, което ме удоволетворяваше. И когато доказах на себе си и другите, че аз съм човек, че мога и имам правото да живея своя живот, тогава сякаш ме забелязаха с друг поглед. Започнаха да ме уважават за това, че не склоних глава, че имах свое мнение, че живеех така, както намирам за правилно, че се боря, независимо от трудностите. Сега гледам на всичко това като на учението на живота. Дейзи, ти ще се справиш, може би по-добре от мен и други като мен. Типично за възрастта ти е да виждаш нещата черни. Не защото са толкова негативни, а защото все още не си събрала онази сила, която му е нужна на всеки човек, за да докаже себе си, да отстоява правото си на щастие. В живота си съм живяла много зле. Търпях много лишения, неразбиране от страна на родители, брат. Бях сама много дълго време, но знаеш ли какво. Никога не ги укорих за това, което правеха. Дойде време и им казах, че са ме наранявали много с действията си и, че единственото, което са постигнали е било да ме отблъснат от себе си, но нищо повече. Не изпитвай отрицателни чувства към хората около теб, без значение дали реално имаш основание да го правиш. Щади себе си, Дейзи. Ще дойде денят на твоето щастие. Сигурна съм. Ще видиш. Сега всичко е различно. След време ще бъде пак различно. Всичко се променя. Не свиквай нито с хубавото, нито с лошото в живота, защото нищо не е завинаги. След всички перипетии, които изживях, след времето на болезнената самота, сега имам до себе си съпруг, за който само съм си мечтала – толкова добър, толкова … такъв къкъвто винаги съм искала. И съм сигурна в едно- ако не бях получила болезнените уроци на живота, нямаше да открия това съкровище, това безценно богатство, което съдбата изпрати на пътя ми. Защото моят съпруг беше момче, което малко момичета поглеждат – неугледен, намръщен (отчаян и той самият от живота), труден характер. Той често ми казва: "Само ти успя да видиш в мен онова, което никоя не е видяла или търсила. Всички ме имаха за смотаняк". Страданието ще те прероди, Дейзи, то ще отвори сетива, за които не подозираш, че съществуват. Ще прогледнеш с други очи, ще започнеш да чуваш по друг начин. От доста време не се сърдя на баща ми, защото разбрах, че ако не беше неговата страст по алкохола, едва ли някога щях да осъзная, че мъж, който не пие, е добър. Ако не беше брат ми, който не зачиташе правото ми да имам мое мнение, да градя живота си по мой вкус, нямаше да оценя съпруга си, който ми дава свободата да имам самоличност. Щях да се вглеждам във всяка дреболия – къде си е оставил пастата за зъби, защо си е хвърлил чорапите под леглото, защо е легнал на дивана, когато аз работя и куп други глупости и бракът ми, който е моят живот, нямаше да бъде така уравновесен, щастлив и спокоен. Щях да бъда една глезла, очакваща от другите чудеса. А аз знам, че дребните неща не са важни. Дейзи, ще осъзнаеш с времето, че всяка болка и страдание са ти дали нещо незаменимо – търпение, прозорливост, ще изчистят от теб дребнавостта, ще прощаваш по-лесно на хората около теб. Все неща, които са жизненоважни за твоето ЩАСТИЕ. Можеш да бъдеш щастлива, само ако познаеш нещастието. Можеш ли да кажеш кое е сладко, кое солено, ако не си ги опитала. Така е и с щастието и нещастието. Трябва да ги опиташ. Лека-полека ще събереш сили да промениш живота си, а не хората около теб или събитията. Ние сме жертва на субективни пречки. Обективните спънки, реалните спънки са много по-малко от субективните "спирачки", които си поставяме в мислите си. Знам, че дългата ми реч няма да те окуражи много, но искам само да помниш казаното от мен. С времето ще откриеш ако не много истини, то поне няколко. Ти ще оправиш всичко в живота си, защото трудностите ще те направят по-силна.