Емоциите…често съм си мислила хубаво ли е човек да бъде емоционален, или напротив – това е пречка, недостатък? От една страна емоциите са цветът на живота. Бурната радост, вълнението, любовта ни карат да се чувстваме живи. Но от друга страна ни се иска да овладеем гнева, нетърпението, страха, притеснението, болката. Когато сме твърде емоционални, всичките ни преживявания са по-силни, по-цветни, по-ярки, по-дълбоки, истински. По-силно усещаме радостта, любовта, но и по-силно преживяваме болката. Когато ни завладяват  отрицателни емоции и поемат контрол над нас, ни се иска да сме безчувствени…

Но щеше ли да е  интересен и пълноценен  живота ако ги нямаше емоциите , чувствата? Трябва ли да се стремим да  да премахнем чувствата, за да бъдем недосегаеми, трябва ли да сме непукисти, за да сме добре?

Всъщност помагат ли ни или ни пречат емоциите?

Отговор на този въпрос открих „случайно“ в една книга:

„Питаш дали емоциите са нещо лошо. Емоциите не са лоши. Те са живот. Те обагрят богатството на живота ни. Проблемът е в пристрастяването. Повечето хора не виждат, че зависимостта от емоциите не е въпрос на психологически, но и от биохимичен характер. Помисли над това. “ Джоузеф Диспенца

Точно този отговор ми трябваше. Да, точно така е! Не бих искала да бъда безчувствена. Не бих искала за да не изпитвам болка, страх, страдание, гняв, да се лиша от красотата на радостта, възхищението, вълнението, любовта. И съм съгласна с Джоузеф Диспенца, че проблемът е в пристрастяването.

Проблемът е когато толкова се идентифицираме с емоциите си, че ги приемаме за наша характеристика.

А те са просто емоции, чрез които преживяваме действителността, нашата реакция, която идва и си отива.

• Но помислете: Не реагираме ли  често някак механично, заучено,

като програмирани роботи? Забелязали ли сте, че реагираме на сходните ситуации по един и същи начин, сякаш това е закодирано у нас, сякаш нямаме друга алтернатива?

Какво е емоционалната реакция – импулс, неподлежащ на контрол? Не, аз не мисля така. Нима така създадената верига на реагиране  на света ни държи в плен и ние сме безсилни?

Емоциите ни наистина понякога ни хващат в капан и си мислим, че нямаме друг избор, че просто сме такива…

А кое ни прави такива? Защо някои хора са по-емоционални, а други не? Вероятно тук има много причини от различен характер, но ето какво  точно се случва в нашия мозък и защо реагираме по един и същи начин при сходни ситуации:

„Процесът започва с това, че отделно чувство или мисъл възбуждат хипоталамуса в мозъка, който отделя определени пептиди. Тези вещества достигат до рецепторите и се задържат в клетките им, предизвиквайки химична реакция, съпадаща с тази при първоначалното емоционално състояние и тя продължава действието му. Без значение дали са полжителни или отрицателни, еднаквите мисли произвеждат подобни пептиди и сходни емоции. С времето повторението на този модел изключва всички останали рецептори, които иначе биха били на разположение на пептидите на други емоционални състояния. Така възприятието ви става устойчиво и постоянно повтаря една и съща биохимична верига от събития, въпроизвеждаща едни и същи стари чувства. По този начин се оформят емоционални навици и дори пристрастявания“ Сандра Ан Тейлър в „Повярвай в успеха“

Така ние се научаваме да реагираме по един и същи начин. Емоциите ни просто следват познатия си път по веригата на този процес, а ние дори не си и помисляме, че може да изберем нов път. Наистина в началото ще ни е странно и чуждо като при всяко ново нещо. Но постепенно  новият път ще ни стане познат и емоциите ще започнат да преминават по него спонтанно, без да се замисляме. Както когато вървим по пътя към работа и не мислим откъде трябва да минем, накъде да завием. Но ако решим да поемем по съвсем нов, различен път, отначало ще следим накъде вървим. Докато не стане механично. По същия начин можем да изградим нов път на емоционалните ни реакции.

Най-важното е  когато се случи нещо, което предизвиква у нас гняв, нетърпение, страх, ревност, да се осъзнаем навреме. Да си припомним, че това не е единственият начин да реагираме, да си припомним, че винаги имаме избор и само ние можем да решим какво да е отношението ни към случващото се.

Често нашите реакции се дължат на интерпретация на миналото. Примерно, ако като малки ви е ухапало куче, когато видите кучета ще реагирате със страх. Защото свързвате кучето с опастност, болка и страх. Познат път…Тази реакция ви е единствената позната. Тя преминава мигновенно по веригата.

По същия начин ако в миналото са ви изоставили, в сегашната си връзка постоянно „ще виждате“  признаци, че пак ще ви изоставят и ще реагирате с ревност и страх. Ще чувствате болка от безобидни ситуации или думи, но тази болка е от миналото. Просто напомня за себе си.

Трябва да погледнем нещата, хората, ситуациите, такива, каквито са СЕГА, да се освободим от миналите ни преживявания, защото всяко ново нещо е различно. Просто ние го интерпретитаме през призмата на миналото си и си казваме – „ето, пак така става“. Но с такава нагласа и реакции само предизвикваме наистина да се случи това, което очакваме.

Затова, осъзнайте се навреме, дайте си сметка, че интерпретирате нещата:

„Ако просто си дадете сметка, че правите интерпретация на всичко, независимо колко тривиално е то, това вече е важна крачка към освобождаването ви от миналото.“ Дийпак Чопра

Помислете си: Защо се гневя, защо чувствам заплаха в себе си, не интерпретирам ли? Или може би имам в себе си някакъв комплекс или убеждение, което ми пречи да видя ситуацията, каквато е?

В миналото може би подобна ситуация е предизвиквала определени емоции и сега вие отново усещате болка, раздразнение, обида, страх, вина, гняв и т. н. Мозъкът ви свързва ситуацията с преживяното и емоциите мигновенно поемат по познатия път.

Понякога, когато реакцията е вече на лице и не сте се осъзнали  навреме, е трудно да я върнете. Дийпак Чопра пише:

„Когато това стане, единственото разумно нещо, което мога да направя, е да се оставя на течението.“

Много полезно в такъв случай е просто да „наблюдаваме“ реакцията си, както ни учи Екхарт Толе, за което и друг път съм писала. Когато просто „наблюдаваме“ какво се случва с нас, без да даваме оценка и без да се идентифицираме с емоцията, без да се „включваме“ в играта и, тя губи силата си и утихва…

Харесва ми какво пише Курт Тепервайн в „Самоизцеление“ и това е подходящо  заключение на всичко, което написах до тук:

„Обичам аналогията, че емоциите ни са променливи като времето – понякога мрачни, друг път ясни, веднъж необуздани и силни, друг път спокойни и тихи. Да контролираме чувствата си е също толкова ненужно и безмислено начинание, както и опитът да контролираме времето! Освен това Животът би бил доста скучен, ако винаги грее слънце и температурата е 21 градуса.

Ако съумеем да ценим красотата на дъжда, вятъра и снега, също, както и на слънцето, ние ще сме свободни да се наслаждаваме  на живота в цялата му пълнота.“

А вие какво мислите? Споделете вашето мнение.

социални мрежи