май 29th, 2010 
Росица Вакъвчиева 
За любовта е писано толкова много…толкова песни са изпяти, толкова картини са нарисувани и все пак не може да се изрази всичко, което е тя.
Когато човек е влюбен, вижда света до друг начин, сякаш възприятията му се променят.
Всичко е красиво, светло, ярко…Хората изглеждат добри, проблемите не са проблеми…Човек се чувства красив, силен, значим и за него няма невъзможни неща.
Начинът, по който говорят влюбените, много ми напомня разказите на хора, достигнали Просветление. И те се чувстват така цялостни, изпълнени с любов и сила, а светът уж е същият, но по-ярък и красив.
Неизменно обаче в определен момент, редом с любовта се появява и болката…
Спомням си една песен за любовта, в която се пееше:
„И когато от нея те заболи, това е началото…“
Прекрасните изживявания започват да се помрачават от чувството за несподеленост, oт пареща ревност, от желанието за собственост и притежание или от страхът от отхвърляне.
Често се случва партньорът ни да престане да бъде такъв, какъвто сме го виждали преди, да не отговаря на потребностите ни, да има различни очаквания от нас или да ни изостави.
И изведнъж ни обзема отчаяние, негодувание, омраза, страх…започваме да изпитваме силна болка.
От Рая попадаме в Ада… Колкото по-високо сме „летели“, толкова по-силен е ударът в земята. Сега светът става мрачен, студен, хората – зли и безчувствени, вече нищо няма смисъл за нас, нямаме енергия за нищо…
Нима това е любовта?
Как е възможно нещо да те изстреля в Рая, а после да те хвърли в деветия кръг на Ада?
Болката, която носи загубата на любовта е неописуема, а в душата на човек зейва дълбока яма…
Хората реагират различно на тази болка. Някои започват да скачат от връзка във връзка, трескаво търсейки човека, който ще запълни празнотата. В тях обаче постоянно си стои страхът от отхвърляне, от загубата, от болката. Те се вкопчват в другия и развиват силна зависимост от него. Както писах в темата за Зависимостта, тя задушава и отблъсква и скоро тези хора отново са разочаровани и остават сами, като болката става все по-голяма.
Въпреки че повечето от нас си дават сметка за страданието, която има вероятност да изпитат по-късно, отново и отново се влюбват и са готови въпреки болката поне за миг да „полетят“.
Другата група хора толкова силно са травмирани, че решават да се откажат от любовта. Те не си позволяват вече да обичат и не допускат никого до себе си. Всеки намек за любов отваря старата рана и ги кара да се отдръпнат и затворят. Отричат и пред себе си, че имат нужда от любов. Защото асоцират любовта с болката.
Често те се вкопчват в образа на човека, който ги е отхвърлил, смятайки, че той и единствено той би могъл да им донесе щастие и да ги спаси от мъчителните изживявания. Започват да идеализират този човек. Те виждат само него и не могат да се примирят със загубата. А болката е толкова силна, че несъзнателно си измислят причини, поради които другият ги е напуснал, намират различни оправдания и тайно се надяват, че един ден той ще се върне, а с него ще се върне и щастието.
Тази надежда е защитна реакция, която идва, за да намали поне малко болката. Но тя е много коварна, защото ни кара за момент да се почувстваме по-добре и да се заблуждаваме, а после отново следва разочарование и всичко се повтаря наново…
Убедила съм се, че да приемеш загубата на любовта е едно от най-трудните за приемане неща. Човек дори може да си казва: „Да, той/тя не ме обича“, но дълбоко в себе си продължава упорито да таи надежда, че нещата ще се променят. Така без да съзнава, си прави много лоша услуга и сам си слага капан.
В такива ситуации започваме да правим компромиси със себе си и да приемаме всякакви условия, приемаме да бъдем просто приятели с възлюбения, само и само да се доближим до него и да усетим облекчение.
В почти всички случаи обаче другият никога не се връща. А дори и да се върне, вече не е същото, защото ще осъзнаем, че той не е това, за което сме го мислили. Ние просто сме преследвали един илюзорен образ…
За да продължим напред, трябва да изживеем докрай болката и да пуснем този човек да си иде.
Да изживееш болката означава да приемеш. Да осъзнаеш триковете на подсъзнанието, които те карат да се надяваш и удължават мъките.
Вижте истината и я приемете. Да, имали сте прекрасни мигове, а сега пътищата ви са се разделили и е време да затворите тази врата.
Престанете да правите компромиси със себе си, само за да бъдете близко до него/нея. Това няма да промени нещата, само ще продължи агонията.
А и колко по-отчаяно се опитваме да угодим на другите, толкова по-лошо отношение получаваме.
Правейки компромис със себе си, вие отдавате силата си на другия и го правите господар на своето настроение.
Когато се учим да се освобождаваме от болката, зависимостта, страха, остава въпросът:
- Защо любовта винаги носи болка?
Вярно ли е, че както няма роза без бодли, така няма и любов без болка?
Болка ли е всъщност любовта или болката е обратното на любовта?
Както и друг път съм споменавала, още от малка винаги някак съм привличала хората да ми споделят своите любовни мъки. И сега, когато ми пишете, много често присъства отново същата тема – болката от несподелената любов, от раздялата, отхвърлянето.
Слушайки многобройните истории, които сте ми разказвали и трупайки личен опит, аз, подобно на Моканина от „По жицата“, който казва:
„Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже“, съм си казвала:
„Боже, колко болка има по този свят, Боже.
Защо любовта носи толкова болка…няма ли друг начин?“
Разбрах, че тези наши изживявания са еднн от най-важните уроци, които научаваме. Ние бъркаме зависимостта и потребността на егото с любов.
Болката, която си мислим, че са ни я причинили хората, всъщност е в нас, а те просто я изкарват на бял свят.
Една от най-често срещаните болки е болката от несподелената любов.
Това – „аз обичам един, той друга, а тя пък трети“ се е превърнало в нещо като закон.
Но тъй като всичко, което ни се случва отразява нещата вътре в нас, може би несподелената любов ни спохожда, защото ние също не си обръщаме внимание, не се обичаме и сме си обърнали гръб.
- Кое все пак ни кара да се пристрастяваме към друг човек толкова силно?
Екхарт Толе дава много добър отговор на този въпрос в книгата „Силата на настоящето“:
„Причината романтичната любовна връзка да бъде толкова силно и всеобщо желано изживяване е в това, че тя привидно носи освобождение от дълбоко вкоренения страх, недоимък и непълнота, които са присъщи на човек в неговото заблудено и непросветлено състояние. Това състояние има както физическо, така и психическо измерение.
На физическо развнище вие очевидно не сте цялостни и никога няма да бъдете – или сте мъж, или жена, тоест половинка от цялото. На това ниво търсенето на цялостност – връщането към единността – се проявява като привличане между мъжете и жените, нуждата на мъжа от жена и на жената – от мъж. То е почти неустоим стремеж за свързване с противоположния енергиен полюс. Коренът на този стремеж е духовен: жажда да се сложи край на двойствеността, за завръщането към състоянието на цялостност.
На психическо равнище чувството за липса и недостатъчност е дори още по-силно, отколкото на физическо. Докато се отъждествявате с ума си, извличате себеусещането си отвън…
При влюбените постоянно усещане за страх, липса и неосъщественост вече го няма.
Наистина ли или продължава да си съществува под повърхността на щастието?
Ако във връзките си изпитвате и „любов“ и нейната противоположност – агресивност, емоционално насилие и т. н. – то вероятно смесвате привързаността на егото и пристрастяването с любовта…
Истинската любов няма противоположности.
Ако вашата има, значи не е любов, а силна потребност на егото за повече пълнота и по-дълбоко себеусещане, а другият човек временно задоволява тази потребност. Това е заместителят на егото на спасението и за кратко то наистина изглежда почти като спасение.“
- Може ли да се премине от пристрастяване и зависимост към истинска любов?
Екхарт Толе отговаря:
„Да. Най-силният катализатор за промяна в една връзка е пълното приемане на партьора такъв, какъвто е, без да изпитвате потребност да го съдите или променяте по какъвто и да е начин. По този начин преодолявате егото. Свършват всички игрички на ума и пристрастяващото вкопчване в партньора… Вече няма жертви и престъпници, нито обвинители и обвиняеми. Идва краят на взаимната зависимост, на взаимното въвличне в чужди несъзнателни модели, което я поддържа.
Тогава ще се разделите – с любов – или ще продължите заедно по-дълбоко в Настоящето – в Битието.
Възможно ли е да е толкова просто? Да, точно толкова е просто.“
Изглежда има още доста да учим по този въпрос. Едно е сигурно – нито зависимостта, нито избягването на връзки ще реши проблема. Както казва Толе:
„Три неуспешни връзки за три години е по-вероятно да ви тласнат към пробуждане, отколкото три години на пуст остров или усамотение в стаята ви.“
Споделете вашето мнение.
Мислите ли че има любов без болка, смятате ли че е достижима безусловната любов, когато можеш да обичаш истински и свободно, без да искаш нещо в замяна?
От категория 
Тагове: 
Здравейте.Е, дойдохме си на думата.
Любовта- това е пропускът за входа към следващото ниво на нашето духовно изастване.
Когато се научим да вибрираме с честотата на онзи вид енергия, която зарежда нашата четвърта /преходна/ чакра, за нас се отваря портала на следващото измерение.
Учителите ни ориентират като казват че на този етап всичко което правим е ръководено от две чувства- любов и страх, останалите чувства са производни.
И за да свържа с темите /познание и творци/, нашето СЪЗНАНИЕ избира ПЪТЯ, по който да ТВОРИ.
Ние май много можем да разсъждавам по въпроса, но важно е и какво правим – темата е много обширна и по-добре да завърша със стихчето на Надежда Захариева:
„ЛЮБОВ е да раздаваш душата си без жал
и мигом да забравяш кому, какво си дал.“
То си е причина да живееш. Щастието за хората може би е в това, да имат причина да живеят. Когато тази причина започне да ти бяга, ти започваш да я гониш, да се спъваш и да падаш.. или да я търсиш същата сред други „кандидат-причини“. Е как тогава да се сетиш, че причина може да има и вътре в теб? И би ли била толкова интересна, колкото е онази – която зависи от някой друг?
Здравей, Роси. Не вярвам на абсолютно никой, бил той и авторитет, който ми казва, че той самият си е преодолял егото в интимните си отношения, или, че човешкото чувство на любов е същото като онази безусловна любов и приемане, с която говорим, че Бог обича всичко и всички. Човешката любов е занимание именно на егото. И от нея не може да се иска повече.
Душата ни като такава обича всички и всичко, защото е пълноценна и хармонична. Но ние, човеците, съвсем не случайно не сме дошли на земята за да бъдем само душа. Интимните отношения са изява не на друго, а именно на РОЛЯТА ни /ЕГОТО ни/ в конкретно ТОЗИ ни живот. С каква цел?…Ами още не съм разбрала напълно. А най – близко до безусловната любов е любовта към децата ти. Но и там не е 100%. Да ми говори някой, че си е преодолял егото в интимните си отношения, значи да се залъгва сам себе си…
„Само тази болка още ми подсказва,че съм още жив и съм до теб“ това е от една песен на Слави Трифонов.Болката от любов е най-болезнена,но и най-сладка.Ние трябва да използваме болката така,че да се научим ,въпреки нея, да не ходим в ада ,а да видим рая.
Здравей Соня, съгласна съм с това, което казваш – че всичко което правим е ръководено от две чувства- любов и страх, останалите чувства са производни. Когато сме водени от любов, а не от страх, сме на прав път, в хармония сме със себе си и света и постигаме мечтите си. Много ми хареса как Сандра Ан Тейлър описва Любовта и липсата на Любов:
„Любовта е намерението да одобряваш – липсата е намерението да съдиш.
Когато се освободите от осъждането, възприемате живота си с покой. Придържате ли се към осъждането, възприемате само проблеми.
Любовта вярва в естественото развитие на нещата и преминава през живота с вяра и гъвкавост – липсата винаги означава стремеж, борба и предизвиква нуждата да се състезаваш, да управляваш и да завоюваш.
Любовта вижда стойност във всичко – за липсата стойността не достига почти във всичко.
Любовта прегръща живота с приемане – липсата отхвърля, разрушава и отрича.
Любовта привлича – липсата отблъсква.
Любовта намира – липсата не спира да търси.“
JDeel, любовта наистина е най-основателната причина да живееш, тя осмисля живота ни. Само дето не можем да осъзнаем, че ние тази любов си я имаме в нас независимо от другите. Интересно ми е това, което казваш:
„И би ли била толкова интересна, колкото е онази – която зависи от някой друг?“
Имаш предвид, че любовта към другия е по-скоро като игра и предоставя повече възможност да опознаем себе си, така ли или имаш предвид друго?
mira аз също не мога да кажа, че съм преодоляла напълно егото си в интимните отношения, както и не познавам такъв човек. Но то не е и необходимо. Както казваш – ние не сме дошли тук на земята, за да бъдем само душа. Егото ни, болката, страданието неизменно имат своята роля и ни учат на много неща.
ivantelka, да, болката така или иначе си я има. Тя е част от живота. Трябва да се научим да я приемаме и освобождаваме, за да продължим напред.
Здравей,Роси много хубава статия изпълнена с много неща касаещи и мен.От както свят светува любовта и болката вървят ръка за ръка ,незнам имали човек,който да е истински щастлив от любовта е за оределен период от време е така,но какво да кажа тази болка макар и болка е сладка и мисля че почти всеки от нас е изпитал.И все пак мисля че това е най красивото чуство което движи света.
Здравей Милене. Любовта безспорно е движещата сила в Света. Любовта е в основата на всички закони, които внасят ред във хаоса.
Лошото е когато бъркаме Любовта със зависимостта и пристрастяването и когато виждаме в любовта само болката. Но както писах и преди, болката също има своята роля и едно от нещата, които ни учи, е да обичаме себе си.
Защото ние сме изворът.
Ние сме програмирани да гледаме навън, към другите, за да видим дали сме на прав път. Затова има по-голямо значение „Обича ме? Не ме обича?“, отколкото „Обичам се? Не се обичам?“. Но ако беше обратното, какво щеше да бъде? Може би щяхме да приличаме на тези, които наричат безчувствени – такива, които не се занимават с любов, просто правят секс. Но те казват, че това също ги уморява, отново липсва нещо. В двата случая липсва нещо. Кое е това, общото, което липсва? Не е ли просто най-нормалното нещо на тази планета винаги нещо да липсва?
Здравейте на всички! Любовта е много приятно чувство. Безгранично. И тук важи принципа на махалото залюляване от едната крайност към другата. Дали можем да оберем крайните положения, дали можем да развиваме само в положителната страна. Всичко, с което се прекалява, оказва влияние. Дори с любов, ако се прекали пак не е добре. Сещате ли се за децата, които са прекалено обичани от майките си. Любовта няма максимум, винаги може още и още и още. Когато се напълним догоре със любов, чак тогава започваме да преливаме и раздаваме на всичко около нас любов. Можем да подържаме това състояние на любов и да раздаваме любов. Не знам дали може да е постоянно, човек се изморява, необходима му е почивка. Любете, раздавайте любов! Темата за любовта е приятна! Щастие и любов! Радост и любов! Живот и любов! Ако искате любов, мислете за любов!
Здравей Роси,
Четейки всичките коментари до тук , ми се струва че трябва малко да се конкретизира изходната точка. Даже и аз не бях твърде коректна в изказа, но аспектите според мен са любовта като ЧУВСТВО и любовта като СЪСТОЯНИЕ НА СЪЗНАНИЕТО. Разбира се, че нещата са свързани, но мащабите са различни. Аз мисля, че повечето хора говорят за чувството любов, а може би и ти искаш така темата.Не знам. Но ми се искаше да уточня -състоянието на любов не винаги те поставя в еуфория от положителни чувства/конкретно например – тръгва си любимия за нас човек/- там се намесва производното чувство болка- но точно в такова състояние душата израства повече. Ако любовта е истинска, първоначалното чувство на болка ще бъде изместено в СЪЗНАНИЕТО ни /разбира се след време/ от чувството на удоволетвореност, че макар и не с теб, този човек ще е щастлив. Ако любовта не е била истинска- идва другата страна- стахът- страх от самота, омраза, желание за отмъщение и т.н.- всички изяви на страха.
Това имах през вид като казвам, че ние като човешки същества се стремим да изпълним съзнанието си с вибрациите на 4 съдечна чакра – да разширим съзнанието си до нивото на това да си отдаден безрезервно- и когато това стане, наша същност, няма да изпитваме умората, за която споменава Стефан.Човек се уморява от нещо, когато го прави въпреки себе си. Но когато той дава изказ на същността си- няма умора. И ако този изказ е съзнание от любов- това е степен на съвършенство.
Роси благодаря ти за тази статия, чаках отдавна да пишеш за любовта. Любовната болка е болест, аз съм я изпитвала тя те прави полужив, колкото е по-голяма любовта, толкова е по-голяма и болката, тя те унищожава и съсипва и човек е като болен, той просто съществува, спира да мечтае, сълзите потичат като реки, неможеш да ги спреш, болката я чувстваш като физическа, тя те разяжда отвътре и неможеш да я контрулираш, той или тя ти се превижда навсякъде, мислиш си за хубавите моменти и пак почваш да плачеш, после преминава в омраза и след това в безразличие и чак тогава осъзнаваш, че той е бил само измислен в съзнанието ти образ, като че ли се събуждаш от сън. И си казваш защо страдах толкова не си заслужаваше, но сега разбирам защо трябва човек да мине и през този етап, за да различи доброто от злото, за да оцени човека до себе си, който наистина те заслужава!
Темата за любовта има много аспекти, може да се разглежда от различни ъгли. И като чета коментари ви, виждам, че всеки асоцира любовта с различни неща, които е изживял. Някои я асоцират с болката, страха, други с липсата и веченото търсене, други я виждат като илюзия, но неизменно съществува и представата ни за любовта като най-прекрасното нещо на света, най-върховното изживяване, което те отвежда в Рая и придава смисъл на живота.
Интересно е, че когато описваме преживяванията си в любовта, съществуват всички чувства…
Както пише Соня, любовта може да се разглежда като състояние на съзнанието. За да достигнем до това ниво на съзнанието обаче може би ни е нужно да преминем през страха, болката, негодуванието, омразата, за да разберем, че любовта е над тях.
Любовта е Сила, тя е съзидатела енергия, тя е Закон, който внася ред в хаоса.
Не знам дали има друго, освен Любовта, което да побира всичко…
Един въпрос към всички: по какво може да се познае дали един човек те обича? По вибрацията на радост, която усещаш у него, когато те гледа или по постъпките му спрямо теб? /надявам се се подразбира, че в случая за който говоря има противоречие между двете неща/. Възможно ли е някой искрено да те обича, но ти да не си приоритет за него?
Няколко мисли за любовта:
„Любовта не се състои в това двама души да се вторачат един в друг, а в това те да гледат в една посока.“ Антоан дьо Сент-Екзюпери
„Да обичаш значи да намериш в щастието на друг своето собствено щастие.“ Лайбниц
„Любов е да раздаваш винаги без жал и мигом да забравяш кому какво си дал.“ Н. Захариева
„Какво е любовта – да прощаваш на някого повече, отколкото заслужава.“ Гьоте
„Любовта е всичко, което имаме – единственият начин да си помогнем един на друг.“ Еврипид
И може би най-истинското и кратко, но и толкова велико:
„Обичам те , не за това какъв си ти, а за това какъв съм аз , когато съм до теб.“ Габриел Гарсия Маркес
Бъдете здрави… и влюбени!
Здравей Мира. Интересен въпрос задаваш. Аз лично смятам, че постъпките на човек спрямо теб повече говорят за това дали те обича. Макар че може да има и вибрацията на радост, когато те гледа. Едното не пречи на другото.
А на въпроса - „Възможно ли е някой искрено да те обича, но ти да не си приоритет за него?“, смятам, че – да, възможно е, макар че на нас жените обикновено ни се иска ние да сме приоритета, да сме единствените и най-най.
Kev, благодаря ти за чудесните мисли за любовта, които си споделил.
Здравейте аз съм на 17 години и имах нужда от тази статия някъде от създаването на саита ви го чета редовно но никога не коментирам! 11 клас съм и една учителка по философия ме запозна със всички книги за закона на привличането от собствен опит разбирам че има много верни неща! и ето отговорът ми на тази тема естествено че във всяка любов има болка ако е няма болката няма да разберем 4е е любов все пак една от най-повтаряните фрази е че когато загубиш нещо чак тогава разбираш какво е то за теб..
Здравей Алекс. Радвам се, че ти е била полезна статията и че ти харесва сайта.
Да, често не ценим хората, които са до нас и едва след като ги загубим разбираме какво са били за нас. Наистина тази фраза много често се повтаря, но защо ли отново продължаваме да допускаме същата грешка…
Болка има, когато съществува една представа и очаквания за любовта. И когато не се реализират, следват разочарования и оттам болка.
)
)
Истинска Любов и Топлина има и се запазват, когато двамата взаимно израстват и си помагат в това отношение. Когато знаят емоционално – чувстват!- че вече са двойка и че важните решения засягат всеки един от семейството и е нужно да се дискутират. По-маловажните – понякога се налага да се вземат бързо и няма време за дискусии, но е хубаво да се уведоми партньора, защото се очакват резултати, последствия. Когато се чувства активно и активно се преживяват емоции и чувства, разбира се и разум за баланс.
Взаимното израстване е нужно, защото …Може двама души да се разбират и да се обичат – да обичат децата си и семейството – на пръв, втори, че и трети поглед всичко да е наред. Но някъде дълбоко, дълбоко не са преминали границата между двамата, всеки си е на своя бряг и живее свой вътрешен живот, далечен от другия! Не са поели нищо от позитивите на другия и същевременно не дали свобода да се изяват и недотам добрите страни и възможност да се греши. Има някакво взаимно уважение и обич и привързаност / не харесвам тази дума, когато става въпрос за Любов!/; евентуално тайно възхищение. Но вътрешния им – емоционален и психичен – живот тече далеч от другия!
За истинските Любов и Топлина, взаимното подкрепяне и израстване е спойката – на двойката и любовта им!
Знам, че звучи клиширано и е така, ако се гледа от външната страна на нещата – от его, социум, възпитателни правила и норми. Ако се гледа обаче от вътрешната, здравословно емоционална страна, си е самата истина.
И Добре дошъл на Хорхе Букай в България!
Социума ни помага да се срещнем, егото – да се привлечем взаимно, възпитанието да се държим не като прародителите си
), а като съвременни, достатъчно първични / заради първоначалната химия/, но и достатъчно култивирани индивиди. Разбира се в развитието на отношенията те си остават. Но така или иначе истинската интимност се основава на дълбочината на емоционално-психичните и енергийни вълни. Които, ако правилно ги разгадем и използваме съхраняват любовта между двамата! 
)
Здравейте – на всички пишещи за любовта(и вярващи в нея)
Всичко изречено по-горе има своята истинност и едва ли има някой ,който би я отрекъл, но всички тези анализи и доводи породени от трезвия невлюбен разум винаги звучат някак сухо и сякаш студено, неразбиращо, онова,което изживява духа ни и сърцето ни в миговете, когато обичаме.Как за него е недопустимо и несправедливо да бъде отхвърлено толкова чисто и искрено чувство, да бъде потъпкано точно от онзи, когото обичаме и който няма истинска вина за това, че е жесток и студен към нас, жадуващите, пазещи надеждата си дори тогава,когато е невъзможно нещо да се промени.Не можем да накараме някой да ни обича, така, както ние в този миг копнеем.И не бихме приели да наричат любовта ни – нелюбов, а его или зависимост, желание за доминация и притежание,слабост или незрялост емоционална.Обичаме истински, но несподелено, сънят бяга, мотивацията да бъдем – също и нараняваме, онзи, когото обичаме, виним го, задушаваме го, защото това е нашата битка за любовта, не искаме да я загубим неизживяна и непожелана, защото не може нещо толкова красиво – да не бъде оценено и прието, не искаме да повярваме, че нещо толкова различно от рутината на ежедневието ни, е безцветно за онзи, когото бленуваме …
Назад във времето,написах този стих и навярно упрек бих получил за онова, което той изразява, но никой не би могъл да ме убеди, че това не е любов…защото мога сам да го почувствам, а този усет е най-верен…
„Безсънни нощи, мечти разпилени,
сълзи от обида, горчиво мълчание,
посока не виждам, дочувам стенание
и вопъл по тебе, изгарящи рани…
Обичам те дълбоко в сърцето си,
но мразя те с разума си хладен,
за теб диханието си давам, за да бъдеш,
но твоето да взема също пожелавам…
Омраза и любов в душата ми воюват,
в съня си искам да си ти щастлива,
но в утрото заричам те да страдаш като мене
и да съзнаваш как боли неутешимо…“
Здравей Rain и добре дошъл сред нас. Благодаря ти за стихотворението, което споделяш с нас.
В него много добре се усеща болката, преплитнето на любов, негодувание, омраза…
Не казам, че това не е любов. Сигурна съм, че много силно си обичал, бил си отдаден напълно и болката е била непоносима. Отхвърлянето, несподелените чувства ни причиняват силна душевна болка…много по-силна от физическата.
Но трябва да изживеем болката си и да „пуснем“ човека, който сме обичали да си иде. Да се освободим от негодуванието, омразата и да продължим напред.
Казваш, че тези анализи и доводи звучат някак сухо и сякаш студено, неразбиращо…Нима смяташ, че не познавам болката? Аз самата съм се вкопчвала в болката и страданието, самосъжалявала съм се и съм обвинявало другия, несправедливата съдба, света…
Но от това вкопчване няма полза. След като си дадем време да изживеем болката, трябва да поемем отговорност за себе си, да изтупаме прахта от дрехите си и да продължим напред.
Защото в света има много любов и радост, но ако сме се отдали на болката и омразата, просто няма да ги видим.
Zdraveite…blagodarq za prekrasnata statiq…lubovta e bolka…izjivqvam kraq na edna mnogo kratka vruzka…i za okolknite daje e nerazbiraemo..kak za tolkova kratko vreme moje da se privurja kum 4oveka..i kogato toi i kaza,4e vsi4ko svurshi…az se sgromolqsah…emocionalno.duhovno.fizi4eski..bi4uvam tqloto i dushata si…i jiveq s misulta,4e toi 6te se vurne.,..a vsu6tnost tova e iluziqta….pravq i greshkata da mu pisha postoqnno ,,kato minavam prez vsi4ki vuzmojni sustoqniq…lubov,omraza,obvineniq….i vsu6tnost polu4avam ot nego samo edno…nqmame bude6te…bolkata e golqma…za6oto toi nastoqvashe da zapo4ne tazi vruzka…v moment v koito az se opitvah da prekratq edna dulga i trudna takava…hvanah se kato udavnik za slamkata i za okolo mesez bqh nai-6astlivata jena…iskam da se vdigna ot dunoto ,na koeto se namiram i da ostavq vsi4ko v minaloto…ne iskam da buda zavisima…i obsebena …Blagodarq…
Здравей Росица. Добре дошла тук! Ето че си имам и друга адашка вече.
Разбирам какво изживяваш. Хубаво е, че ти самата съзнаваш какво всъщнсот се случва – че си се хванала за този мъж като удавник за сламка и си си създала илюзиорен образ. Съзнаваш, че си развила зависимост.
Тази силна зависимост се появява, защото усещаш празнота и нужда. И дори да оставиш в миналото този човек, после пак ще се вкопчиш в следващия.
Знам колко боли, когато една връзка приключва, дори и да е била кратка. Болката е голяма, но знам, че ще се справиш.
Ти казваш, че не искаш да бъдеш зависима и обсебена. Да, точно това е необходимо да направиш – да се освободиш от зависимостта си.
Може би тази статия също ще ти бъде полезна:
Зависимостта – как да се освободим от нея и да бъдем щастливи?
А за болката, която изпитваш – Има ли лек за душевната болка?
Ще се радвам да разкажеш как се справяш. Тук винаги ще получиш подкрепа!
Само Роси, искам да те помоля да пишеш на кирилица.
Здравейте отново
Повода да се включа отново сред коментарите, са разбира се постингите и на двете дами (Росица)
Обикновено пиша много дълго, когато започна , все пак ще опитам да бъда по кратък, за да не дотягам с
онова, което искам да споделя в тази насока.Много литература , точно за тази „зависимост“ любовна съм изчел
и то на различни автори и за съжаление независимо от ясното разбиране на истиността в думите им, това никога не ми е помогнало
да се почувствам по добре и да забравя онова, което изпитвам към човека , когото жадувам.Независимо колко близо съм бил допуснат до него.
Откакто се помня като осъзнал се човек, да кажем още когато съм навършил 18 години, всеки път,когато съм се влюбвал
съм изживявал тази болка до дъното.Изпивал съм горчилката до край.Не помагат нито приятелите, нито форумите, нито сайтовете за запознанства,нито антидепресантите,нито интелекта,нито работохолизма,нито отдаването само на физически наслади, не помага нищо, за съжаление.Единствено и само времето притъпява болката.
Но е нужно много такова – поне 3 години.И зная, че не само аз съм така чувстващ. Жалко е, че обикновено масата от хората определят това, като нещо неординарно или патологично или както го наричате в предната си статия – маниакално.Болно ми става, когато ти сложат такъв етикет, когато силно обичаш.Когато започнат да странят от теб сякаш си най-незаслужилия съвсем елементарно човешко отношение, доброта, топлина , утеха.Сякаш си болен или прокажен.Сякаш нямаш достойнства и ценности.И когато ми заяват – „това е така, защото не обичаш себе си , как тогава да те обичат другите“ – ми иде да се изсмея на глас.Та кой,човек не обича себе си?
Всеки мисли само и предимно за себе си и това не е обидно, нито грозно – това е заложено във всеки и е свързано с оцеляването му.Да, не отричам, има мигове в които сме способни на саможертва, но те са доста специфични. Дори тогава, когато обичаме друг, го обичаме, защото това дава и на нас радост.Безусловната любов е навярно само онази – божествената.Но все пак, човек, когато е влюбен сякаш се доближава до такива моменти – сякаш заслепен, прощава всичко на другия, дори непростимото, отричайки себе си, оправдавайки другия. Често хората встрани от нас, тези които не са пристрастни ще ни кажат, че човека не си залужава и че не си струва да се измъчваме.Често ще ни кажат – огледай се за други красоти.Уви , дори тези които го казват – знаят, че не е така – тогава, когато тези емоции са властвали и над тях.И не е свързано с ниска самооценка дори, нито с онова което работиш или имаш, нито с това дали имаш хоби или не, нито дали си всеки ден сред хора.Визирам себе си, не като автореклама, а просто като обикновен факт – имам собствено жилище, което сам съм си купил, без кредити и без някакви бонуси или измами – просто съм се трудил много, малко е, но все пак. Обзавел съм го някак си,приятно е, имам разбира се и собствен автомобил, в работата си се справям отлично и обикновено всичките работодатели при които съм бил са ме оценили като стойностен служител.Зная и интелекта си и способностите си, умея да се справям с много неща сам.Не разчитам на никой.Нито пуша, нито пия, нито съм престарял, нямам още 38 години,заплатата ми е може би над средната за страната.Нито съм болен или имам физически дефект, който би отблъснал жените от мен.И какво от това – сам съм, нямам споделеност и когато тъгувам по изгубена любов, тъгувам безкрайно дълго.Или аз обичам или мен ме обичат.Но никога – взаимно.Идеята на цялото ми писание бе, че има и такива хора като мен – като вие ги наричате – „зависими“ от любовта и това в тях е непроменимо, както има и хора „самодостатъчни“ – които се намират в синхрон с себе си дори и да са сами емоционално.Считам, че самодостатъчния човек трябва да има връзка със точно такъв като него, както и зависимия – със зависим. В противен случай се получава тежко разминаване и ако съществуват такива противоположни връзки – то в тях зависимия винаги страда, страда и самодостатъчния – защото е задушен и обикновено следва раздяла, в която „зависимия“ бива напуснат.Точно поради причината , че е готов да се отрече от себе си , само и само да бъде още миг с онзи от когото „зависи“.Друг е въпроса, защо се привличаме точно към хора, които не са сякаш подходящи за нас.Но таква е нашата любов и тя не е „неправилна“.Момичето, което сега тъгува от по горния постинг, навярно не е много по различно от мен самият – аз лично написах на въпросния персонаж, който ми причини тази болка над 150 писма, повечето от тях доста обемни, а получих отговор на едва …3.А смс-ите надхвърлиха 1000 …Да, полза от това няма, не споря – любов насила не се получава, не можем да я изискаме.
Но имаме нужда да кажем, че обичаме, имаме нужда да вярваме и да се надяваме ..И така, времето отминава , търкулват се години – ние страдаме, въпросния персонаж се забавлява и живее пълноценно отдавна забравил , че съществуваме или си спомня за нас с досада и съжаление…Но такъв е пътя, който е трябвало да извървим, може би един ден все пак ще срещнем онзи, който би ни дарил с топлината си , сърдечно и искрено, но винаги пазим вярата си и мечтите си…колкото и сантиментално да звучи това…
Здравей Rain. Благодаря ти за споделеното.
Rain, в никакъв случай не омаловажавам чувствата ти. Много пъти съм казвала, че болката от загубата на любовта е равна на болката от смъртта. Знам, че боли много…Тази болка не може току така да се забрави, не може да изчезне само като прочетеш нещо или като някой ти каже нещо успокоително.
Тази болка трябва да се изживее докрай. Тя не бива да се отрича. Необходимо е време, когато да си позволиш да страдаш – да плачеш, да крещиш, да изживееш чувствата си на гняв, негодувание, дори омраза.
Както съм писала в статията си Има ли лек за душевната болка?:
“ Изживейте болката.
Ако трябва плачете, крещете, разкажете на приятел, напишете писмо, в което да изразите гнева, мъката, страха, отчаянието. Лао Дзъ казва: „За да се намали една сила, първо трябва да се увеличи“. Отдайте се на страданието. Няма смисъл да се залъгвате, че нищо ви няма. Себе си не можете да излъжете.“
Трябва да изживееш болката, за да можеш да приемеш случилото се.
Rain, „зависимостта“ в любовта съвсем не означава, че тези хора са непълноцени, че не са постигнали нищо или че не заслужават!
Напротив, ти може да си осигурен, да имаш всичко материално, да се издържаш сам, да си успял в бизнеса и въпреки това да проявяваш склонност към зависимост. И това те върти в един кръг на страдание и болка…
Но зависимостта може да бъде преодоляна! Разбира се, пак ще изпитваш болка при раздяла, пак ще страдаш, но животът ти няма да бъде „нищо“ без Нея.
Да си самодостатъчен не значи да си безчувствен. Ти пак ще обичаш и дори тогава ще можеш да изживееш любовта истински, защото няма да се вкопчваш в другия, няма да търсиш Нея, за да значиш нещо и няма да се страхуваш така силно да не бъдеш отхвърлен.
Rain, аз знам какво е да те държи най-малко 3 години несподелената любов. И през цялото това време да си мислиш „Какво ми е? Защо не ме иска?“.
Мисля, че е време да приемеш фактите. Любовта е емоция. Емоцията не е свързана с логиката. Никой не може да почувства нещо, само защото друг е решил, че така трябва. Може да си много красив, добър, с кола и апартамент, и въпреки това Тя да не те обича, а да обича друг, който ти е пълна противоположност.
Проблемът ти е, че си дал властта над твоите емоции на друг човек. Оставил си ги на нейна отговорност, и изискваш тя да се грижи добре за тях. Познай – не й е работа, тя има свои емоции за които да се грижи.
Вече си загубил тази, на която си изпратил повече от 1000 смс-а. Ако аз бях на нейно място, нямаше да искам да чувам за теб до края на живота си.
При следващата възможност да бъдеш с друго момиче, грижи се за нея, грижи се за нейната емоция. Прави го без да искаш нищо в замяна. Прави неща, които ще й харесат. Изключи твоята важност когато си с нея. Не мисли за твоето състояние, мисли за нейното. По усмивката й можеш да разбереш, дали се справяш добре. Ако се усмихва, тя те иска. Ако не се усмихва, не те иска. Когато не те иска, няма смисъл да правиш глупости.
И знаеш ли какво – забрави, че твоят GSM има функцията да изпраща SMS-и.
Най-голямата грешка, която аз съм правил някога, това е да обръщам прекалено много внимание на собственото си щастие, пренебрегвайки по този начин нейното. Идеята „Тя трябва да прави така, че на мен да ми е готино“ е най-глупавата, която ми е идвала.
Все пак ще отговоря и на този постинг на JDeel.Материалните неща,които посочих(а те са смешно малко и нищо за годините ми)- че нямам причина за да страдам от липса на самочувствие в тази посока,защото каквото и да говорим за съжаление света е материален.Лично аз не разбирам хората,който изричат горделиво думи като „Не искам да чуя за теб до края на живота си“.И защо ? Защото съм обичал истински ли ?Защото някой се чувства или не се чувства виновен за онова, което е причинил, давайки фалшива надежда, че иска да е с другия, защото в онзи момент е имал нужда от мен ли, защото му е липсвало нещо, което е намерил в мен, но не и онова което всъщност желае ?Не оправдавам човека и грубото му поведение към онзи, за когото е благодарил че го има и че му липсва. Има начин да бъдеш човечен винаги.Трябва да го пожелаеш само.Но аз също не съм виновен затова, че съм обичал, както другия не е, че не е обичал, а образно казано „консумирал“.И ако някой рече, че е било сторено от доброта и от съжаление, навярно също ще сгреши.Може би частично да, но никой би измъчвал себе си дори от доброта.А по отношение на това, че „съм изгубил човека“ – аз никога не съм го имал, така както трябва – споделено.Просто се надявах, а това е най естественото нещо.И да бъда упрекван за това, че съм написал безброй пъти „Обичам те“ или „Мразя те“ – също не е точното попадение.По въпроса, че съм обръщал внимание на собственото си щастие – аз не бях щастлив и това е разбираемо – всеки ден бе оправдано очакване за загуба на човека и безкрайни безсънни нощи, буца в гърдите.А да очакваш неизбежното тежи като воденичен камък.
Просто любовта е споделена или не е.Ако не е – обикновенно я заклеймяват като нелюбов или още по грозното – егоизъм.Никой не може да прави нещо без да иска в замяна – не вярвам в тази красива на пръв поглед идея.Човеци сме …
ПАК ЛЮБОВ
Любовта е тежест във стомаха,
страх, надежда, болка и мечти…
Тръпнещо очакване във мрака,
страстни устни – рано призори…
Любовта е болест… Диагноза…
И не е открит за нея лек…
Тя е песен, стих, червена роза,
камък, облак, планина, човек…
Любовта е ледена жарава…
Пролет, есен – нито миг покой…
Жарка пот от декемврийски вятър,
хладни тръпки – посред летен зной…
Любовта е изворчето цветно,
скрито във висока планина…
Казват, че до там било далеко,
ала сладка била таз вода…
Любовта е семенце посято…
Боксов мач… Закачка… Просто смях…
Любовта – единственна, която
грешна е, но без да бъде грях!…
Здравей Георги и добре дошъл тук. Благодаря ти за това стихотворение!
Кой го е писал?
Rain, никой не те обвинява, че си обичал и че си се надявал. Съвсем естествено е желанието ти да бъдеш с момичето, което обичаш и да не можеш да приемеш, че тя не го иска.
Но след толкова страдание и откази от нейна страна, надеждата вече е просто отлагане на поредното разочарование.
И въпреки, че всички сме чували, че надеждата крепи човека, в този случай не е така!
Откажи се от тази надежда, защото всъщност тя те държи вързан, тя те кара отново и отново да минаваш през деветте кръга на ада…
Колкото и обичаме, в такива моменти трябва да престанем да чакаме в агония да ни отворят вратата и да се огледаме за други врати, където може би някой ни чака…
Темата е много обширна и интересна.Винаги има какво да се каже или добави.
Разумно и теоретично навярно е така – отказвам се от надеждата,за да се освободя от болката, да сваля преградите издигнати около мен и да допусна една евентуална нова любов.Но на практика как се случва това ?Можеш ли да избягаш от себе си.Не можеш..Не мисля, че човек някога губи надежда за каквото и да е.Това е една от причините за да бъдем…Просто е нужно търпение и сила да отмине времето отредено за тъга и болка…
„Има време за всяко нещо,
и срок за всяка работа под небето:
Време за раждане, и време за умиране;
Време за събаряне, и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене;
Време за жалеене, и време за ликуване;
Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Време за търсене, и време за изгубване;
Време за обичане и време за мразене;
Време за война, и време за мир…“
Здравей, Роси.
Мое е. Ето и още едно:
ВМЕСТО ПРИЗНАНИЕ
Любовта не обича широкия път;
Тя пътека е – тръгнала смело нагоре,
нейде там – надалеко – където върхът
със небето на “ти” си говори.
Любовта не обича широкия път.
Тя върви през гори и поляни,
през дерета и урви – там където вървят
само хора с очи замечтани.
Любовта не обича широкия път.
Аз го знаех, но тръгнах след нея
и осъдих се сам – без закон и без съд
на присъда:
“Щастлив да живея!”
Георги, ти си бил поет! Благодаря, че споделяш стихотворенията си с нас. Кое друго, ако не любовта би ни вдъхновило да пишем, да рисуваме, да творим..? Любовта е най-голямата вдъхновителка.
) В тетрадката освен стихове си събирах и снимки на червени рози.
Ето и Rain проявява поетични наклонности.
Между другото, аз си пазя една тетрадка от тинейджърските ми години, в която събирах стихове за любовта(естествено сред тя имаше и мое
Розата си остава вечният символ на любовта – тя е най-прекрасното цвете, но има бодли…
Rain…това,което си написал..ми даде кураж..Възкликнах“О,Боже не съм само аз така“..колкото и прозаично да звучи.Всички около мен ми повтарят как не бива да се държа като хлапачка/имайки предвиид моите 33 год/…но аз чувствам в момента това…адски ми е гадно и не мога да спра да мисля,анализирам и говоря за човека и всичко,което ми се случи с този човек.Хората сме различни,едни подминават и забравят веднага…..на други им трябвя време….на моменти мисля че,съм от друга планета..само,защото обичам и желая един човек….Благодаря на Роси за прекрасните статии,но минавам през тях и болката ми остава….Трябва време …Хаотични и объркани са мислите ми …
Моля, Роси заповядай – винаги се радвам, когато срещам хора с чувственост,подобна или аналогична на моята, за нас винаги казват,че не сме само ние най-наранените,че и другите имали чувства, че сме били вечно едва ли не жертви, слаби, инфантилни, депресивни и купища клишета, които подминавам или намирам убедителен начин да се аргументирам – защото зная, че съм по различен от масата хора, от нормалното ако искаш в тази посока.Дори съм горд за това, което съм и чувствам, когато чувствам.Защото не нося маска и изричам винаги онова, което мисля и изразявам открито всеки мои трепет..Подход, който в класиката на живота е недопустим.Защото си уязвим.Харесвам, чувствата и хората, които изгарят и изпепеляват, а не тлеят някак си разумно – сиво.Това за мен е усета, че съм жив и цветен, мотивацията ми.Нито амбиции, кариера и успехи, нито забави, нито материални радости могат да запълнят пустотата която зее в мен, когато не обичам.Това няма алтернативи.Не бих искал това да звучи, така сякаш съм нещо специално или повече от всеки един друг.Не.Но озни който е като мен, би ме разбрал.Така,че комуникацията и сподялата на такава опитност, носи утеха и усмивка, макар в очите да има сълзи.
Здравейте!Искам да попитам къде е тънката разлика между ЗАВИСИМОСТА и СЕБЕОТДАВАНЕТО?…Не е ли това едно исъщо? Казвате,че истинската любов е да се раздаваш на сто процента без да искаш нищо в замяна?Да приемеш човека такъв какъвто е….???но какво става когато ти даваш всичко от себе си…за да видиш пламъка в очите му??? И….в следващия момент той ти казва че това го задушава??? започваш да се луташ между това кое е правилно и кое не….защото ти продължаваш да го обичаш по същия начин….а той започва едва ли не да те използва….защото хем не може без теб,хем пък иска и да е свободен??? И КАКВО ПРАВИМ ТОГАВА??? ПРИЕМАМЕ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТА И НЕГО ТАКЪВ КАКЪВТО Е-ЗАЩОТО ГО ОБИЧАМЕ БЕЗРЕЗЕРВНО….ИЛИ СЕ ОТДРЪПВАМЕ? МИСЛЯ ЧЕ ТАКАВА ЛЮБОВ И ТАКОВА СЕБЕОТДАВАНЕ Я ИМА САМО ПО ФИЛМИТЕ….ЛЮБОВТА НА ЕДИНИЯ Е ВИНАГИ ПО-ГОЛЯМА ОТ ЛЮБОВТА НА ДРУГИЯ…И ВИНАГИ ИМА БОЛКА КОГАТО ВСИЧКО СВЪРШИ ИЛИ ЛЮБОВТА ВЛЕЗЕ В КОЛОВОЗИТЕ НА СЕМЕЙНИЯ ЖИВОТ И РУТИНАТА !!! Така мисля аз,защото скоро изживях такава болка…и ми е много трудно да призная пред себе си,че може би аз съм виновна за раздялата,защото наистина се бях СЕБЕОТДАЛА…А излезе че именно това е причината за раздялата.и сега се лутам ….виновна ли съм или не съм?лоша ли съм или не съм?какво да правя и как да продължа напред?
Полина – да, мисля, че има разлика между себеотдаване и зависимост.
При зависимостта също даваш всичко от себе си, но го правиш, за да получиш нещо в замяна и си зависим емоционално от другия. При зависимостта ТОЙ е всичко за теб, целият ти живот и без него сякаш си нищо. Настроението ти, увереността ти, желанието ти за живот зависят от неговото отншение. Ако той ти каже нещо хубаво, ти летиш до небесата, а като не ти обърне внимание, се отчайваш и нямаш желание за нищо. Защото ставаш зависима от него. Предполагам си чела статията – Зависимостта – как да се освободим от нея и да бъдем щастливи?
При себеотдавнето даваш всичко от себе си, но извличаш себеусещането си от себе си, не от неговото поведение. Пак искаш да бъдеш с него и го обичаш, но можеш да се справиш и без него. Истински може да обичаш и да се наслаждаваш на любовта си към някого, когато нямаш крещяща нужда от него, когато не се вкопчваш в него като удавник за сламка.
Колкото до безусловната любов, при която не искаш нищо в замяна, и аз не съм я постигнала. Мисля, че трябва да си достигнал до едно доста високо ниво в духовното развитие, за да гледаш по този начин на любовта.
Ти казваш:
„но какво става когато ти даваш всичко от себе си…за да видиш пламъка в очите му??? И….в следващия момент той ти казва че това го задушава???“
Точно затова съм писала в Страхът от обвързване .
Да, има нещо вярно в това, че любовта на едния винаги е по-силна от тази на другия. Важното е да не допускаш да станеш зависима от връзката си!
А колкото до последните ти въпроси – разбира се, че не си лоша и не си виновна!
Ти си правила най-доброто, което си знаела тогава, показвала си любовта си, както си я усещала. Няма смисъл да се виниш. Нямаш вина.
По-скоро може да приемеш този опит като урок, от който може да научиш нещо.
И аз мисля, че първото, към което трябва да се насочиш, е да изградиш повече доверие в себе си, да започнеш да изграждаш твой личен живот, да си поставяш твои цели, да се обичаш и цениш, да откриеш щастието в себе си. Тогава ще можеш истински да обичаш, без да ставаш зависима и да „задушаваш“ другия.
Разбира се, когато загубим любовта, болка пак ще има, но няма да чувстваме такава празнота и ще гледаме на нея по друг начин.
Полина, твоят коментар ме провокира да се замисля колко странно тълкуваме всеотдайността в една връзка. „Аз дадох всичко от себе си за да видя пламъка в очите му“ е много точен израз на истинските ни мотиви – даваме, за да получим нещо в замяна. И когато резултатът се разминава с очакванията ни, страдаме. Истината е, че всеки дава точно толкова, колкото може да даде на конкретния човек в конкретния момент. Нито повече, нито по-малко. И драмата настъпва когато държим на всяка цена да получим желаното точно от този човек, без да си даваме реална сметка дали той е способен да ни го даде.
За мен е много погрешно схващането, че винаги единия обича повече от другия. Аз давам всичко от себе си, другият също дава всичко от себе си и ако на мен не ми стига, то е защото неговото „всичко“ не ми е достатъчно. Както пък може моето „всичко“ да му е твърде много. Проблемът не е в количеството любов, в мен, в него/нея… а в нас. Някъде има някой, на когото моето „всичко“ ще е точно по мярка. Нужно ли е да се опитвам да обувам обувка, с няколко номера по-малка,и хем да куцам през целия път, хем да смачквам обувката?
Здравейте!Благодаря на Роси,че като един един много добър лекар ми постави много точна диагноза.За това,че ми даде и лекарството за болеста ми.Сега,като се замислих над думитр и,разбирам че“вината“е в мен.Имала съм много големи очаквания,и от там са дошли и много големите разочарования!разбрах,и си признавам пред себе си,че съм била пристрастена към тази връзка…но мисля,че имам достатъчно сили са се справя….благпдарение на ВАС всички !!!БЛАГОДАРЯ и на теб ЛеРи,но не съм напълно съгласна с теб.Аз зная,че някъде ТАМ,има някой,който ме търси,който е моето второ АЗ,който е другата половина от едно цяло….като ИН и ЯН….като доброто и злото… Но зашо никога не го намираме?никога не се намираме.Защо в историята има само едни Ромео и Жулиета?Кажи ми?Всички ние търсим голямата любов….и никога не я намираме?
Полина, благодаря ти за хубавите думи.
Вярното, че жената и мъжът се търсят взаимно и имат нужда един от друг. Както казва Екхарт Толе – коренът на този стремеж е духовен: жажда да се сложи край на двойствеността, за завръщането към състоянието на цялостност.
Но този човек не е само един, определен за нас. Освен това митът за голямата, единствена романтична любов ни пречи да видим предимствата на човека. Опитваме се да оприличим действителността с илюзията. Затова често се разочароваме и си мислим, че голямата любов ни бяга или че я няма. Всъщност любовта я има, но тя не е такава, каквато е в мита.
Освободи се от илюзорните образи, от големите очаквания. Не сравнявай хората с героите от приказки и филми, романи. Когато възпяват любовта, поетите я издигат на пиедестал. Но ти трябва да си изградиш свой реален образ.
Мисля, че това ни пречи да намерим голямата любов…Всъщност ние я намериме, но тъй като не отговаря на създадения във въображението ни образ, казваме, че не е истинска любов…
Здравей Роси,здравейте всички!Както винаги си права и пак ти благодаря че не ми спестяваш нищо!Всъщност,като се замасля,точно от това имах нужда.Някой да ме отрезви и да ми покаже грешките.Сега знам,че за всичко си има причина,и че е трябвало да се случи….защото това ми помогна да срещна ВАС…а ВИЕ да помогнете на мен и на още много други като мен които търсят себе си и се лутат!!!
И не само „мита“ ни пречи – съвремието в което живеем е пречка – всичката тази информация от медиите, която ни залива и ни „учи“ дори как да обичаме и да правим любов, възможността да се запознаваме с неограничен брой хора благодарение на технологиите и лукса сред които живеем и да „видим“ как живеят, дори на края на света, какво имат и какво са постигнали.Това неусетно създава у нас „норми“ и „изисквания“ които трябва да покриваме за да бъдем един вид „достатъчни“ и „достойни“ да бъдем обичани.Създава у нас комплекс за недостатъчност.Губим нормалното самочувствие и достойнство, което всеки от нас трябва да притежава.Но и също очакваме да ни се върне това, което имаме и сме изградили.Тази несъзнателна манипулация на съвремието ни прави от нас хора, които всъщност не сме. А любовта не трябва да се „заслужи“, знаем това – тя може само да се даде и или да се приеме или да се отхвърли…Дори факта, че всеки има поне 3-5 партньора емоционално
(а за сексуално няма да отварям темата…) преди да създаде семейство изгражда в нас твърде взискателен персонаж „взел“ от всеки най-доброто и неминуемо опитващ се да го проектира всичкото само в един човек, този с който иска да бъде занапред… но това няма как да стане…
Здравей,Роси:)преди време споделих с вас как се чувствам,след края на една много кратка връзка…към днешна дата отново имам нуждата да споделя нещичко,защото знам,че ще получа приятелски съвет…Разделихме с човека,но аз така и не се примирих,че няма да бъде фактор в моя живот,,два месеца и половина тече смс кореспонденция по между ни,в повечето случай провокирана от мен..и така до една септемврийска вечер,когато след разменени няколко съобщения се видяхме…през цялото време той държи да си призная,че аз не съм била готова за връзка и съм го подвела,неразбирайки какво той е искал и усещал…Попитах кому е нужно да се вменява вина,като в крайна сметка не сме заедно и инициатор на раздялата ни бе той…Това,което ме обърква е,че той няма нищо против да се вижда с мен от време на време и да имами физически контакт,,както и вече се случи такъв….но при мен става сложно ,,аз имам чувства към този човек,невероятно хубаво е,когато сме заедно..но свършва всичко и той си тръгва като непознат и край…донякъде ми е обидно,замисляйки се,че е гадно да те ползва някой за секс..но това беше малкото възможно време да бъда с него и до него….чувствам се като глупачка,,,имайки предвид моите 33 години…мисля си ,че интуицията не може да ме излъже…защото усещтам,че не съм му безразлична…но е категоричен,секс без думи и обяснения…или нищо…адски съм объркана и разпиляна в мислите си…:(((
Здравей Роси. Не се вини, че си искала да бъдеш с него, макар да си знаела, че той го прави без любов. Няма значение на колко години си, постъпила си така, както си го чувствала. Не се вини. Дори мисля, че е добре, че си го направила, за да си дадеш сметка кое е по-важно за теб и да направиш избор.
Сега можеш да решиш – дали да скъсате с този мъж напълно и започнеш на чисто или да се примириш със срещите от време на време с него без чувства.
Няма лошо, ако решиш да се виждате само по този начин – необвързващо, но от това, което пишеш, усещам, че такова отношение те наранява, чувстваш се използвана и ти е обидно…Аз също бих се чувствала така.
Знам, че трудно нещо се получва, когато двамата искат различни неща от връзката.
Така че Роси, ти реши. Знам, че няма да е лесно, но ние сме с теб каквото и да решиш!(hug)
Здравей и от мен, Роси (дамата, която страда)
Само бих искал да вметна няколко думи като мъж за ситуацията в която си попаднала.От постингите, който съм писал по горе се добива представа, че съм доста емоционален, но ситуацията със секса при мъжете е доста по различна от тази при жените.Това всеизвестен факт, но нека и аз напиша няколко думи, а аз винаги държа да бъда искрен, дори тогава, когато това може да нарани.Мисля, че всеки един мъж, който е бил интимен с определена жена, независимо имал ли е чувства към нея или не, щом я възприема физически той никога не би и отказал секс.Още повече, ако самата тя го иска – защото така образно казано, дори и да има в него някаква гузна съвест, че се възползва, то тя би била заглушена – „Тя сама го иска, на нея също и е приятно“.Още по лош е факта, че навярно не си единствената му партньорка.Той продължава да търси онова от което има нужда и което не е намерил в теб.Не бива да се заблуждаваш, че тук става дума за по-дълбоки емоции.Секса е просто физиологически необходим на мъжа.След като се освободи от напрежението бързо се „събужда“ и осъзнава, че мястото му не е там.До следващия път.Казвам го от личен опит, колкото и недобре да говори това, допускам, че се случва с всеки мъж.Обичал съм много силно и не веднъж, но винаги когато е било несподелено или не съм имал възможността да бъда с жената, която обичам по някаква причина – винаги съм допускал секс с друга жена.Било то за утеха, да се почувствам и аз пожелан, било то за да забравя макар и за 10 минути, онова за което мечтая в сърцето си и няма сподяла ,дори за да се освободя от нервното напрежение в мен, за да мога да спя в нощта.Разбира се да прегърнеш, човек който те обича, който те харесва – също носи хубаво усещане, да знаеш, че му даваш все пак макар и само физическа прегръдка и близост,знаеш, че го радваш.
Но нещата са само до там за голямо съжаление на обичащата страна…
А зная, че когато съм обичал, ми е било достъчно само дори да държа ръката му или да слушам дишането му, тогава когато спи до мен.Никаква похот не съществува в ума ми.Имам нужда от близостта с него и пренебрегвам достойнството в мен само за да получа дори частица топлина…
Искренно Ви благодаря..за съжаление Rain толкова си прав,в това което казваш…наясно съм,че след като приключи онзи върхов момент на физическо удовлетворение той вече не е при мен и с мен…но,Боже Господи защо тогава чакам да ме провокира и веднага скачам..не зная колко време ще продължи това,но ми е гадно..а бях започнала да преодолявам емоцията към този човек…и сякаш тогава той връхлетя отново и то с това тъпо предложение…секс или нищо…искам да кажа стоп и да забравя…НЕ МОГА..поне за момента..
Здравейте приятели,днес е 04.01.2011 и искам първо на всички да Ви пожелая Честита,мирна ,здрава и много успешна нова година ! Съвсем случайно попаднах днес на вашия /наш / сайт ,прочетох статията на Росица Вакъвчиева за любовта и болката и всички ваши коментари по тази статия. БЛАГОДАРЯ НА ВСИЧКИ ВИ ЗА ПРЕКРАСНИТЕ ВИ РАЗСЪЖДЕНИЯ.Много от Вашите мисли ме накараха да се замисля сериозно върху моите емоции и чувства ,които в момента изживявам. Аз също като много от Вас преживявам много труден период от живота си – раздяла с човек ,който обичах,независимо,че той не отговаряше на чувствата ми.Живях с него 7години и си имаме едно прекрасно дете,но по редица обстоятелства аз го напуснах и не съжалявам за това. Но искам да Ви кажа,че болката много по-лесно се преодолява,когато простиш първо на себе си и на човека,когото си обичал за грешките, които и двамата са допуснали.Аз също като Раян съм много емоционална и търся само честност във взаимоотношенията с хората.Вярно е ,че времето лекува,но е по-важно да си извадиш ти самият поука от всичко изживяно с дадения човек и да не допускаш същата грешка при следващата любов. Любовта е тази,която много дава ,но и много отнема.Любовта е движещата сила на живота,любовта е в много тясна връзка и със болката,но прошката също е в много голяма степен свързана с любовта.Любов= болка=прошка=ЛЮБОВ.
Здравей Николина и добре дошла!
Радвам се, че ти допада сайта. И аз ти благодаря за това, което си споделила от своя опит. И аз съм на мнение, че болката може да се преодолее по-лесно като простиш на себе си и на другия. Защото ако продължаваш да го виниш или да виниш себе си, раната само ще расте и ще си в капан на чувствата ти.
zdraveite.molq vi pomognete mi da vzema pravilnoto re6tenie.ot 5 godini sam s edin 4ovek ot na4alo vrazkata ni ni be6e dosta izpepelqva6ta.vsi4ko zapo4na predi blizo 4 godini kogato maika mu ni prinudi za da zapazin na6ata vrazka da zaminem za 4ujbina.bqxme tam blizo 3 godini i sled na6eto zavra6tane se ozlobi pove4e 4e sme zaedo vse o6te.prinudix se da da vzema re6enie da jiveem otdelno i da se vijdame kogato e udobno no Maika mu taka se vkob4i v nego(sina si)4e prosto ne e vazmojno daka da se prodaljava.zapo4na da q slu6a za i da i ugajda za vsi4ko a men zapo4na da me prenebregva, a tova men po4na da mi teji.Tazi jena e e neponosima i mi sasipa jivota i vapreki vsi4ko se opitvam da zapazq vrazkata si no ne znam dali si zaslujava ve4e.molq vi posavetvaite me kak da postapq
Здравей Галина.
Да, това е доста често срещан сценарий, който носи страдание, болка, борба…
Първо бих искала да те посъветвам да престанеш да се напреварваш с тази жена, да се бориш с нея, да се опитваш да избягаш, да се скриете или да настройваш сина и срещу нея. Такава „война“ винаги ще има „ответен удар“ и няма да има край. Където и да заминете, тя все ще намира начин да въздейства на сина и.
В разказа си не споменяваш дали тя има нещо контретно против теб, но така или иначе мисля, че тя се страхува. Въпреки че ти изглежда зла, непоносима и си мислиш, че иска да ти съсипе живота, вътрешно тя е просто една уплашена жена, която се е вкопчила с всички сили в сина си. Предполагам, че вижда заплаха в теб, вижда в теб съперница. Може би се ужасява, че ще и отнемеш сина, че ще го загуби и че той няма да получи най-доброто, което тя като майка би искала за него.
Като погледнеш нещата така, ще осъзнаеш, че е безсмислено да водиш борба, защото тя още повече би озлобила майка му и би я накарало още по-силно да се вкопчи.
Мисля че ще е по-добре да разговаряш с нея, да и дадеш да разбере, че нямаш намерение да и взимаш сина, че я цениш като майка на твоя мъж и ще се радваш да бъдете едно семейство.
Също така мисля, че трябва да говориш с приятеля ти. Той сега се разпъва между двете ви и е между „чука и наковалнята“. Не му е лесно, затова мисля, че няма да е добре да го заплашиш с ултиматума, който често в такива ситуации се отправя – „Избирай – или аз или майка ти“. Не е нужно да избира, а просто да порастне, да покаже на майка си, че я обича и цени, че и е благодарен, че загрижена за него, но и че вече е мъж, който сам може да взима решения си в живота и тя трябва да приеме това.
Това, че той е избрал да бъде с теб е негово решение и не означава, че не я обича.
В такава насока мисля, че можеш да насочиш нещата, като разбира се ако няма никакаво разбиране от страна на приятеля ти, имаш право да поемеш друг път…
И Галина, пиши на кирилица.