януари 24th, 2010 
Росица Вакъвчиева 
Прошката е един благороден акт, тя е надмогване на егото, освобождаване, изчистване на мъчителните чувства на гняв, раздразнение, негодувание, омраза, отмъстителност. Тя е разделянето със самоличността ни на жертва, освобождаване от миналото, приемането на действителността, на другите, на себе си и поемане за отговорност за нашите чувства, за отношението ни към всичко около нас. Прошката е нужна по-скоро на прощаващия, отколкото на човека, на който трябва да простим. В някои случаи той може изобщо да не се интересува от нашите чувства и дори да не се интересува дали сме му простили, но този, който страда, си Ти.
Защото, когато отказваш да простиш и да приемеш, ти се наказваш заради грешките на другите. Когато задържаш в себе си разяждащи чувства, когато се самосъжаляваш и негодуваш, тогава всъщност проблемът е твой. Тогава ти несъзнателното се отказваш от свободата, като се вживяваш в ролята на жертва. Когато отказваш да простиш, ти се съгласяваш да се чувстваш безсилен, наранен, жалък и се лишаваш от правото си на избор, от правото да се освободиш и да продължиш на чисто.
- Често обаче бъркаме прошката с нещо друго.
Прошката не е да оправдаваш действиято на другия, не е залъгване и надежда, че той/тя ще се поправи. Когато не виждаме действителността и си създаваме илюзия, че следващият път ще е по-различно, когато се оставяме да ни манипулират, това не е прошка.
В случаите, когато постоянно сме наранявани от някого и се чувстване предадени, излъгани, ограбени, недостатъчно ценени, но продължаваме да бъдем с него/нея и му/и „прощаваме“, това прошка ли е?
Аз мисля, че не. Това е по-скоро залъгване, отказ да се види реалността и да се поеме отговорност. Това е доброволно съгласяване да ни манупулират. Такава „прошка“ е свързана със страха да останеш сам, със страха от загуба, от непознатото, с неувереността в собствените способности, със зависимостта от другите. В такива случаи човек доброволно се принася в жертва и се залъгва, че го прави от любов, но това, което изпитва всъщност е зависимост.
Това не е точно прошка, защото той продължава да таи в себе си болка, но търпи. Това е по-скоро примирение, залъгване, мъчение.
Истинската прошката е освобождаването от негативните чувства, при което се усещаш по-леко, свободен, силен.
Много добре го е казал Йозеф Киршнер в „Изкуството да бъдеш егоист“:
„Много по-разумно е да прекратите едностранните отношения, преди да са ви ощетили. Знам, че звучи много трезво. Още по-отрезвяващ е в повечето случаи краят на едностранчивите емоционални връзки, изградени върху надеждата, че другият все някога ще се промени.
Той няма да се промени, защото за него не съществува причина да го стори. След като веднъж му се хареса да използва чувствата ви, без да е необходимо да се лишава от нищо, той ще утъпче добре този път за извличане на полза.“
Каквото и решим да направим, дали ще останем с човека, който ни е наранил или не, истинската прошка е освобождаването от чувствата, които ни измъчват, а не привидно прощаване, при което отвътре продължава да ни боли.
Понякога си мислим, че сме простили, но вътре в себе си негодуваме срещу човека, който ни е ощетил и дори срещу себе си, че сме му простили. За това е необходимо да видим действителността такава, каквато е, без да се залъгваме и да поемем отговорност за своето отношение.
Трябва да приемем, че някой е постъпил не както ни се е искало. Да приемем означава да се освободим от чувствата на негодувание, гняв, вина, безсилие, да се освободим от „призрака“ на този човек, да го пуснем да си иде и да продължим.
В някои случаи изпитваме раздразнение, обида, негодувание, защото не можем да простим на себе си. Но ако не си простим, тези чувства ще се задълбочават и ще ни съсипват, ще ни пречат в отношенията с другите, ще ни спъват навсякъде.
Затова – приемете себе си такъв, какъвто сте – с всичките си недостатъци, грешки, слабости. Вие сте такъв, какъвто сте. Помнете, че вие винаги сте правили най-доброто на което сте били способен в дадения момент. А грешките ни са това, което ни учи. Слабостите ни, недостъците ни са това, което ни тласка да се развиваме.
За да можем да простим, трябва да излеем всичко, което е в нас, за да може да се освободи място за новото. Ако не можем да говорим с човека, които ни е наранил, Луиз Хей препоръчва да говорим пред огледалото -да си представим, че този човек е срещу нас, да се оставим чувствата да ни завладеят и да кажем всичко, което ни се иска да му кажем и ни измъчва. Когато всички чувства излязат, ще можем да простим и да се освободим…Тогава надрастваме болката, преодоляваме егото и сме истнски свободни.
Това е истинската прошка, която има Сила, която е ключ към свободата.
Помнете, че никой не може да ви наранява ако вие не му позволите. Никой не може да ви отнеме това, което по право е ваше. И всеки постъпва най-добре според своето ниво на развитие в момента. Разбира се, всеки човек греши, така, както и вие.
Да простиш не значи да одобриш постъпката, а да престанеш да се наказваш заради грешките на другите.
За да простите на някого, на когото не сте могли досега, Сюзън Джефърс препоръчва да направим едно упражнение:
Да се отпуснем, да релаксираме и да „извикаме“ в съзнанието си някой, които предзвиква у нас гняв и болка. Представете си го обвит в целебна светлина. Благодарете му за всичко, което ви е дал и му пожелайте всичко най-хубаво.
Ще се изненадате колко гняв, съпротива и болка ще предизвика у вас това упражнение. Този гняв може да премине и към вас. Оставете го да излезе, излейте всичко, което изпитвате или го напишете. Но продължавайте с това упражнение, докато не излязат навън всички чувства, които сте таили. Докато най-накрая не изпитате облекчение и можете да гледате на себе си и на другия като на хора, които са направили каквото са смятали за добре.
Не забравяйте, че прошката е най-вече заради самите нас.
Споделете вашето мнение – какво е за вас прошката и трябва ли да прощаваме?
От категория 
Тагове: 
Хм, аз подкрепям тезата: „Лесно е да простиш, трудно е да забравиш“. В живота ми са се случили грозни неща, които с времето съм простила, но така са се запечатали в съзнанието ми, че докато съм жива няма да ги забравя.
А и много зависи, какво прощаваш. Примерно на човек, който ме е излъгал или предал, може и да простя, но едва ли някога отново ще го допусна до себе си.
Поли, аз мисля, че щом докато си жива ще ги помниш тези „грозни“ неща, значи не си простила истински.
Не казвам да бъдеш пак с човека, които те е наранил, а че неоходимо да се освободиш от мъчителните чувства, които са останали в теб и се появяват при спомените. Защото тези чувства винаги ще те държат в плен и ще ти пречат да виждаш нещата, каквито са и в сегашните ти отношения.
Разбираш ли, прошката е най-вече са самата теб, за да се освободиш.
Никак не е лесно, но като простиш истински, се чувстваш истински свободен – и от миналото, и от човека, които те е наранил, и от идентифицирането ти с жертва. Свободен си да гледаш на всичко по нов начин и да не интерпретираш в новите отношения.
човек,може да направи много неща и дори да прости и да забрави стига да ГО иска и истински,а не като в Холивуд ей тъй по м/у другото.
Хм, аз отдавна не се чувствам жертва. Но определено няма да забравя. Простила съм, защото през годините съм имала перфектните възможности да го досъсипя, обаче го оставих да живурка. Не, заради друго, а защото сме от една кръв, както се казва. А и вярвам, че Бог бави, но и той не забравя.
Аз като виден Скорпион помня като „слон“ и доброто и лошото. И според мен, ако не помниш лошото няма как да предпазиш в бъдеще и ще допускаш едни и същи грешки.
Идеята ми е, че прошката и паметта не са еднозначни.
Дон Айс, зависи на кого и какво прощава. На дете бих простила всичко, защото знам, че го е направило/казало несъзнателно, но на възрастен не са много нещата, които бих простила.
Много е лесно, след като нараниш да кажеш прости ми. Трудното е да не нараняваш хората.
Поли, така е, паметта и прошката не са еднозначни, не можеш да забравиш напълно. Но може като си спомняш, да гледаш на нещата по друг начин, без да си обременена от старите чувства, да си свободна…
дон Айс, за да простиш, наистина трябва да го искаш истински. Не е прошка, когато само привидно простиш.
Поли, всички сме деца и грешим именно защото не съзнаваме
Най-лесно се прощава, когато видиш другия като дете 
Елена, съгласна съм, че ако успеем да видим другия като дете, ще е по-лесно. Защото всеки носи дълбоко в себе си добротата, любовта, радостта на едно дете. И всеки прави това, на което е способен в момента според своето развитие, според средата, според нивото на съзнанието си.
Здравейте!Аз мисля,че за да можеш да простиш на някой грешките,трябва първо да простиш на себе си,факта,че си допуснал да те наранят.И точно там е трудното според мен:ние не можем да простим на себе си,че не сме могли да се защитим,че сме позволили да ни ударят по най-слабите ни места незаслужено,а нашата съпротива не се е оказала на нужното ниво.Дори прощавайки на“виновника“пак ни остава горчив вкус,защото не прощаваме на себе си.Според мен прошката,също като щастието тръгва първо от нас към тези,които са ни ранили.Силният човек умее да прощава!
Да, Миглена, и аз съм достигнала до този извод – че прошката минава винаги през себеприемането. Често, когато не можем да простим на някой, е затова че всъщност не можем да простим на себе си, затова че изпитваме гняв към себе си. И едва когато освободим тези чувства и се приемем, когато простим на себе си, можем да простим и на другите.
Не е лесно да се прости. Не се залъгвайте, че като кажете простих и това е. Много е важно как се чувстваш след това т. е дълго след това. Мнението ми по този много важен акт за надскачане на себе си, съм написала в блога си, който иска може да прочете http://mi6el.blogspot.com/2010/01/blog-post_11.html . Доста голяма осъзнатост се иска за да го направиш. Но ако успееш се чувстваш свободен и в мир със себе си. Методът, който предлага Елена е много хубав и удачен, като средство, но пак всичко зависи от самия човек. Лека вечер на всички
))))
Благодаря ти Мишел, че споделяш своето мнение и размисли за прошката и от твоя блог. Много добре е казано. Прекрасно е, когато повече хора споделят свои начини, идеи, мнения. Така, заедно, можем да постигнем много.
Благодаря ти Роси, че мислиш по този начин:)))И аз мисля така – колкото повече хора споделят, толкова по-добре. Защото в практикуването е всичко, не само теория / тя си е важна разбира се, тя е основата върху, която стъпваме/, но ако не се прилага няма смисъл. И когато разказват всички, тогава реално правим стъпки напред всички заедно:)))Защото взаимно се учим от грешките си, но все пак вървим по пътя, а незацикляме:)) Усмихнат ден , късмет и успех:)
Наистина чувството на простилия е неописуемо.И не въпроса да забравиш, а с какво чувство помниш.Понякога помага сравнението-например- ако се спънеш в камък- не го забравяш- заобикаляш следващия път,но не изпитваш негативни емоции от спомена ,нали?
Здравей Малина и добре дошла.
Много добро сравнение с камъка. Така е, следващия път ще знаеш и заобикаляш камъка, без да изпитваш негативни емоции. 
Поздрави!
мислиш ли, че може някой наистина да прости и да забрави, защото аз не мисля така
Здравей Калине. Да, мисля, че може наистина да прости. Не да забрави, защото все пак споменът си остава, но може да се освободи от мъчителните чувства, които съпътстват този спомен.
Не забравяй, че прошката е нужна за самия човек, който прощава, за да може да продължи своя път.
И както съм написала в статията, да простиш не значи да оправдаваш постъпката на някого, не значи да се оставиш да те манипулират, а
ДА НЕ СЕ НАКАЗВАШ ЗАРАДИ ГРЕШКИТЕ НА ДРУГИТЕ И ДА ПРЕСТАНЕШ ДА СЕ ЧУВСТВАШ ЖЕРТВА.
Не знам, не съм обедена, че липсата на прошка те кара да се чувстваш жертва. Да, била съм жертва в конкретния момент поради определени обстоятелства, но определено не се наказвам за случката и оттогава никога повече не съм се чувствала жертва. Напротив станах много по-самоуверена и силна. Но случката ми е като обица на ухото. И както казах никога няма да я забравя.
Поли, като казвам жертва, имам предвид, че обикновено човек, които не е простил, изпитва характерните за жертвата чувства – и те не са само страх, безсилие, слабост, недоверие, а често са гняв, негодувание, омраза, чувство за вина и гняв към себе си, отмъстителност, обвиняване на другите, агресия.
Има и „прошка“, маскираща страха на човека и неспособността му да се защити…Това не е прошка. Свързано е с агресията, която ЕНЕРГИЙНО е факт, който не може да се игнорира. /опиташ ли да го игнорираш, се създават блокажи, които раждат болестите – същата тази агресия се обръща срещу пострадалия/. Гнева не винаги е нещо лошо. И изхода не винаги е прошката. Понякога агресията трябва да се отработи и тогава /при наличен реванш/, прошката идва естествено.
Не е прошка това:“Прощавам ти, но Бог вместо мен ще те накаже“.
За да дадеш прошка, трябва поне другия да ти я е поискал/така той изравнява резултата енергийно и възстановява загубите ти/. Ако обаче той е енергийно по-силен, едва ли ще го направи. Аз предпочитам да не се залъгвам, че съм простила на някой, който умишлено и много ме е наранил. Гледам да го изхвърля от ума си, но и това не е прошка. Съзнавам, че сама съм привлякла въпросната ситуация, но и това не е прошка. Не отмъщавам, но и това не е прошка.
На въпроса:“Какво е да простиш истински?“ Ами, опитай да се зарадваш на успехите на този, който те е наранил…Ще успееш ли?
Много добър анализ Мира. Много добре си посочила кое НЕ е прошка. А ако не успяваш да се зарадваш на успехите на този, който те е наранил, може би не си му простил истински. Макар че за доста хора е трудно да се зарадват на успехите на когото и да било.
И ако успееш да се радваш на постиженията на точно този, който те е наранил, значи си на едно високо ниво в духовното развитие.
За чувствата, които изпитваме, когато някой е постъпил зле с нас, смятам, че е нормално да усещаме гняв, омраза, отмъстителност. Още повече ако другият изобщо не ни иска прошка. Но ако таим тези чувства в нас, ние оставаме подвластни на миналото и на него…И гневът се обръща срещу нас.
Ключът е да ги освободим по положителен начин. И тогава може би наистина прошката идва естествено.
Защото да простиш е да приемеш и освободиш.
Роси ,хубави и верни неща си казала в тая тема.
Веднъж ,когато исках да простя,за да се освободя (вече знаех,че само това ще ме освободи,за да си тръгна в моя път),а не можех и не можех спонтанно взех една детска тетрадка и написах:
Прощавам на……за…..
Написах всички имена,за които се сетих,че имам нещо неизчистено като отношение и накрая написах и своето име.Конкретно и кратко бях записала за какво искам да простя.Още докато пишех усещах къде мога да простя наистина и къде се съпротивлявам да го направя.О,стига глупости си казах и скъсах листа,но на следващата вечер пак написах същото и този път се спирах ,мислех и търсех нещо добро в човека,за което да се хвана.Не помня дали седмица или малко повече го правех всяка вечер,но изведнъж се почувствувах различно.Стана ми леко и тези хора-да са живи и здрави и на пътя си,загубиха значението,което имаха преди.Като сенки от миналото ,те си тръгнаха,образно казано.Забравих за това и в живота ми настъпиха добри и положителни промени.По това време доста активно се занимавах с изучаване на транссърфинг.
Това беше моята първата осъзната прошка.
„Да простиш не значи да одобриш постъпката.“-тази мисъл ми беше много ценна в оня момент.
Здравей Роза. Много полезни неща си споделила. Благодаря ти. Наистина е много полезно да пишеш за това, че прощаваш и постепенно да преодолееш съпротивата. Защото ето какво постигаш след това – както казваш, станало ти е по-леко и тези хора са загубили значението си, изчезнали са като сенки от миналото…
Ето такова освобождение ни носи истинската прошка.
Росица, имате чудесен блог! Скоро попаднах на него, но ми е толкова полезен, колкото не мога да опиша с думи. Най-вече темата за прошката, защото повече от година не мога да се освободя от едно чувство за вина, което ми тежи. Виждам, че в коментарите тук хората споделят, затова ще опиша накратко и моята история. Сама не мога да се справя с това, а след толкова опити почти загубих надежда, че ще успея някога. На 24 години съм. Преди година нараних наистина силно човек, на когото държа. Беше само с думи, но понякога от тях боли повече дори от действията. Всичко си беше наред, идеални приятелски взаимоотношения, но веднъж нещо ми кипна, ядосах се, почувствах се използвана от него и… не знам как стана – обидих го, казах му тежки думи, просто не бях аз, не можех да се позная, за пръв и последен път толкова бях побесняла… Явно не е очаквал такава реакция, не се защити, не ме нападна, не ми отвърна. Накрая му казах, че не искам да ме занимава от там нататък с нищо. С други думи: Не съществуваш повече за мен. А беше за нещо дребно. Все едно, още на следващия ден ми мина, осъзнах грешката си, потърсих го, опитах да се извиня, но май не бях достатъчно настоятелна – беше ме срам и някаква гордост… а и не бях съвсем сигурна, че нямам повод да му се сърдя. Той ме отряза, почти нищо не каза… И това беше. Следващите месеци бяха отвратителни за мен. Измъчвах се, плачех, тормозех се, често мислех за думите си, за неговите… обвинявах се. Наясно съм със силата на мисълта – направих какво ли не, за да се освободя от това, как ли не опитвах, но все не се получаваше. Не знам дали той изобщо предполагаше, че толкова го преживявам. Дълго не събрах смелост да го потърся отново. Правех опити, но не директно, когато се засичахме някъде. На няколко пъти видях знаци от него, че му е мъчно, че прекъснахме взаимоотношенията си. Наскоро се реших да оправя нещата. Имаше празник, честитих му, а после му обясних колко зле съм се чувствала, че държа на него, че съм се разкаяла за грешката си… Не очаквах реакцията му. Държа се пренебрежително. Гордост, безразличие. Можеше, ако толкова не му пука, поне да ми каже, че всичко е наред, че не ми се сърди… щях да се успокоя. А той… Накрая се скарахме по-жестоко от преди дори. Обиди, ирония, грубост, унижение и от двете страни. Трудно ми е да разбера и приема поведението му. Вече няколко седмици никой нищо не прави. Чувствам се ужасно като се сетя за това. Но нямам лоши чувства към него, не искам да страда… радвам се, когато разбера, че е добре и наистина ми е тъжно, когато има проблеми. Просто не мога да приема и разбера защо се държа така зле, когато знаеше, че ми е трудно и правя отчаяни опити да се сдобрим. Накрая, когато се реших да го потърся… ме унижи и нарани… Не знам как се чувствам, нито как да се справя. Знам само, че това ми тежи и че не го мразя. Не съм вярвала, че ще ми е толкова трудно просто да простя – на себе си или на някой друг, че това би могло да е проблем. Всъщност, мисля, че съм му простила, но защо като се сетя понякога за него и не ми е леко и спокойно? Приятели ми помогнаха горе-долу да се освободя от тия мисли, но нещо не е наред все още… Извинявам се, че дълго обяснявам, но май ми олекна като го написах.
Здравей Марина и добре дошла тук! Радвам се, че сайта ти харесва и помага. Така е, понякога, дори когато напишеш какво си преживяла и какво изпитваш, ти олеква. А тук винаги можеш да споделяш и да разчиташ на подкрепа.
Разбирам какво си преживяла и знам, че ти е тежко, но мисля, че най-вече трябва да простиш на себе си. Случило се е, избухнала си, била си нервна, може би си имала и други проблеми. Тогава си постъпила така, както си могла в момента, както си го чувствала. Не си направила нещо толкова страшно. Прости си.
А за него…направила си, както е трябвало. Казала си му, че съжаляваш, че си сбъркала, че се чувстваш ужасно. Сега е негов ред да ти прости. Но ако той не може да го направи, не се обвинявай. Нали си му поискала прошка? Ако не може да приеме тази твоя грешка, може би е по-добре, че сте се разделили…
Може би по-натам ще можете пак да поговорите и да изясните всичко, но най-важното е сега
ДА ПРОСТИШ НА СЕБЕ СИ. Защото ако не си простиш ти самата, как може да ти простят другите?
Благодаря, Роси! Много си мила! Думите ти ме окуражиха доста! Чувствам близко до сърцето си това, което пишеш! И да – винаги има и други условия, не е само очевидното. Наистина си права, че може би е най-важно да простя на себе си първо и най-вече… И друго да ти споделя – като пратих написаното предния път, го прочетох и някак си осъзнах, че трябва по-леко да гледам на случилото се, за да се освободя. Имам предвид, помислих си, че човекът, който го е писал твърде много се е вживал в това… ами… не знам как да го обясня,но при всички положения ми помогна ти. Благодаря отново!
Радвам се Марина.
И да – права си, когато човек напише това, което в вътре в него, тогава някак може да погледне ситуацията отстрани и да види нещата по друг начин. Защото нищо не е добро или зло, трудно или лесно, мисълта ни и отношението ни го прави такова. 
Ами историята на Марина, пак доказва едно нещо – лесно е да простиш, още по-лесно е да искаш прошка, но е трудно да забравиш. Марина не е забравила и приятелят й също. Има неща, които могат да се простят по-дребните и по-леките, но има неща, които никога не могат да бъдат простени /дори с времето да не ги мислиш, да не се гневиш, да не обвиняваш/. Те си остават запечатани в съзнанието доживотно.
В такива случай казвам, аз не мога, дано поне Господ му прости. Но като гледам и той не прощава, а наказва жестоко. Много по-жестоко, отколкото аз някога бих могла.
Поли, в думите ти усещам болка, гняв… Думите, които използваш- „доживот, жестоко, запечатани, наказва жестоко“… ме карат да мисля, че има неща, които не си простила и които все още таиш в себе си. Ти сама казваш, че „има неща, които никога не можеш да простиш“. Имаш недоизказани, неизживяни докрай чувства или определени очаквания…сякаш вътрешно не можеш да се примириш с нещо. Но не е необходимо да се примиряваш, а да ПРИЕМЕШ. Просто да приемеш, че нещо се е случило…и да продължиш.
не, не е вярно, Роси. Изваждаш определени думи от контекста. Ако беше журналист, щях да ти кажа, че си лош журналист:)))) Просто се опитвам да поясня, първо че има определен праг на простимост. Тоест има неща, които можеш да простиш и други, които и да искаш не можеш да простиш. Ето за пример и горния случай. Как Марина изобщо си е помислила, че може и заслужава да получи прошка. И какво си е мислила, че след всичко той ще каже прощавам ти, хайде всичко да си е по старому. Глупости. Егоистични глупости.
Роси, кажи ми, би ли простила на човека навредил на семейството ти, на най-близките ти. И моля те, не ми отговоряй първосигнално, а погледни дълбоко и честно в себе си.
Моята истина по този въпрос е, че всичко което правим се връща, независимо дали получаваме или не прошка. И се връща тук на земята. Ние хората се различаваме от животните само по-едно нещо – разум или интелект. Нека да го използваме правилно и няма да ни се налага да просим за нечия прошка.
А и още нещо, народът е казал: Казана дума – хвърлен камък. Оставям го без коментар.
А и Роси, току-що прочетох личната информация, която си дала за себе си. И щях да падна от стола. Аз съм родена на 26.10. 1978 – Скорпион. И това го оставям без коментар.
Явно ще пиша и трети коментар. Току-що видях във форума, че и преди сме обсъждали темата за рождената дата. Явно съм забравила.
Роси, има ли възможност да редактираме или изтриваме писанията си, след като ги публикуваме, както е във форума.
Хаха, да, Поли, не съм журналист, но затова пък усещам какво чувстват хората…
Просто ти казвам какво усетих. Възможно е и да греша, защото все пак не разговаряме на живо.
Но нали вече много пъти повтарям, че прошката Не е да оправдаеш постъпката, Не е да се примириш и Не означава да не търсиш справедливост, Не означва да продължаваш да си с човека, който те е наранил, а да ПРИЕМЕШ, че нещо се е случило, да приемеш и освободиш чувствата си. И тази прошка е за твоето освобождение, не за другия.
А за това че има закон за причината и следствието и всяко нещо се връща, е така, съгласна съм.
Но не е необходимо ти да не се наказваш за грешките на другите.
А ако някой ми е навредил, не съм казала че ще се примиря и че ще одобря постъпката или ще обичам този човек, но ще се опитам да се освободя от негативните си чувства и да реша какво да правя.
За това, че сме родени на една дата с теб и сме Скорпиони, да, така е – знам. Наистина сме го обсъждали и друг път във форума.
За редактирането на коментарите – засега няма такава опция в блога ми, мога да трия и редактирам само аз. Но ще видя какво мога да направя по въпроса.
Поли, относно това, което си написала: права си, лесно да простиш, поне за мен, и то наистина, а не залъгвайки се с „Бог ще го накаже“ и продължавайки да таиш огорчение в себе си. Но колко е „лесно“ да осъзнаеш, че си сгрешил, да се разкайваш искрено и многократно, да обвиняваш себе си и да даваш всичко само и само да промениш и оправиш положението… Само човек, който не го е изпитал, не може да знае колко е смазващо чувството, когато наистина страдаш, а си безсилен да промениш отношението на скъп и важен за теб човек… Не съм егоист, но вярвам, че заслужавам прошка и че един ден с него ще си оправим взаимоотношенията, защото дори и много тежки, все пак понякога изречените думи са си просто думи – лишени от смисъл, импулсивни, обидни, гневни, моментни… просто думи.
Марина, според мен трябва да оставиш случката в миналото. Както казва една позната играна ситуация. Очевидно е, че няма как да промениш нещата. Спри да се обвиняваш. Приеми го като урок, който е трябвало да научиш и дано да си го научила.
Ти през цялото това време постави ли се поне веднъж на негово място. Ти как би реагирала, ако това се беше случило на теб?
Аз също понякога побеснявам и става страшно. За това предупреждавам хората, на които държа за тези ми „настроения“ и да не ме вземат на сериозно, освен ако и в спокойно състояние не повторя вече казаното. Разбира се работя върху този си недостатък и имам напредък.:))))))
И както цитирах по-горе: Казана дума, хвърлен камък! Никога думите не са просто думи, в тях винаги има и частица истина.
Опитвам се да направя точно това – да оставя случилото се в миналото и си казвам, че щом така е станало, може пък да е било за добро – мое и негово.
Да, поучих се, беше урок и не мисля, че някога бих постъпила така необмислено в каквато и да е ситуация в бъдеще… Може би хората по-трудно приемат, когато човек, който винаги се държи спокойно, уравновесено, в някакъв момент избухва, защото идва като гръм от ясно небе, в смисъл – не е като да очакваш бурята.
На въпроса ти: Да, поставяла съм се на негово място. Отговорът не е в моя полза… може би щях да постъпя като него.
Мислила съм върху това, че когато сме ядосани и искаме да нараним някого, в думите ни има частица или повече истина. И вероятно това са неща, които си мислим в една или друга степен, но понеже държим на дадения човек и не искаме да го обидим, в спокойно състояние, никога не бихме му ги казали. Предполагам, че в думите ми е имало частица истина. Ако някой ми каже нещо, което не е вярно, той не би ме засегнал. И все пак – „Нека хвърли камък, който е без грешка!“
Коментарът ти ми беше полезен. Благодаря!
Аз мисля, че няма човек, който е безгрешен и няма „грях“, който да не може да бъде простен.
Може би винаги трябва да се опитваме да се поставим на мястото на другия и да погледнем през неговите очи, за да успеем да му простим или пък, ако ние сме сгрешилите – за да разберем защо му е трудно да ни прости… Иначе, Роси, права си, макар че зависи повече от характера на човека, отколкото от конкретния „грях“. Понякога гордостта, егото са много силни пречки.
Днес тази тема има празник:))) Аз поисках прошка от майка ми и от приятелите /тези, които са по-големи от мен/. Казах им, простете ми магарийте и грешките от миналата година, за да има място за нови:)))
Да, Поли, днес е прекрасен празник. Нека простим днес на близките си, на приятелите си и най-вече на себе си и да поискаме прошка от другите.
Гневът към някого или към себе си,това е една от основните спирачки за щастието на човека.Между двамата човека стои верига,която държи в плен този,който не може да прости.Прощава само силният.Какво значи да простиш.Ами като се сетиш за причиненото зло към теб,да не изпитваш болка.Ето това е.Проблемът е,че много хора се пристрастяват към тази болка както към шоколада,кафето и т.н. и се започва една садо-мазохистична връзка.Или този,които те е наранил си няма и хабер да си спомни за теб,но ти се ядеш и продължаваш да си причиняваш вреда.Малко са тези,които истински могат да простят,защото се изисква комбинация от правилна преценка,осъзнаване,че заслужаваш по-добър живот и сила.Много сила.А и добро сърце…и малко по-малко его
Всъщност всичко опира до егото.Познавам доста хора попаднали в капана на гнева.Тъжна картинка.Неприятни са и за себе си и за околните.
„… и добро сърце… и малко по-малко его“ – това ми хареса. Да – гневът ни прави неудовлетворени и нещастни, но има хора, за които негодуванието е като наркотик…
Благодаря за хубавата беседа!Целебнаа е и ми е позната от книгите, които чета и от моя мблиазка, но пак научих нещо.Благодаря, няма нищо случайно, дойде навреме тази сутрин при мен.
БЛИЗКА
И аз благодаря Руми.
Здравейте.
Усещам, че много от пишещите по тази тема не разбират какво означава
ДА ПРОСТИШ. Ще повторя това което казва Росица.
Не забравяйте, че прошката е най вече заради самите нас.
Ще интерпретирам думите на mira така:
Зарадвай се на успеха на когото си простил.
Това е смисъла на, ДА ПРОСТИШ.
Rosi,zdravei!Kazvam si ,4e kogato me naranqvat nqma da prostq…no go pravq pak i pak ..i sajalqvam za tazi moq slabost,ili moje bi ,kakto kaza ti se 4uvstvam zavisima ot tozi 4ovek.., a toi povtarq vse edna i sa6ta gre6ka i taka do bezkrai…dali ne sam mazohist?!
eleonora, мисля, че това, което правиш не е прошка, а залъгване. Не си мазохист арзбира се
, но си даваш напразни надежди, че той ще се промени и така се измъчваш. А той няма да се промени, още повече че знае, че ти пак ще му „простиш“.
Всъщност, както съм писала в статията, да простиш не е да оправдаеш постъпката на другия и да се залъгваш, докато вътрешно се измъчваш.
Да простиш е когато се освободиш от негативните чувства и можеш да продължиш( с него или без).
Прошката е най-вече за самата теб.
Как да се науча да прощавам? Гневна съм, и това ме измъчва. Как да простя на хора които ми отнеха децата и ги настроиха срещу мен? Как да простя на майка си, от която не съм чула една мила дума… Толкова ли съм лоша???
Здравей Елена.
Не, ти не си лоша. Нормално е да изпитваш гняв, негодувание, дори омраза…Лошото е когато задържаш тези чувства в себе си. Така ти самата се измъчваш. Прошката е най-вече заради теб самата.
Как да простиш: на първо място освободи тези мъчителни чувства. В статията – Трябва ли да овладяваме гнева си? съм писала за различните начини за освождаване на гнева. На мен най-много ми е помагала техника на Луиз Хей – да застанеш пред огледало и да си представиш, че отсреща е човека, на който не можеш да простиш. Да му кажеш всичко, което е теб, да излееш целия си гняв, ако трябва да крещиш, да удряш във възглавница…
В това упражнение може гневът да се обърне срещу теб и да усетиш гняв и към себе си, че си допуснала това да се случи. Тогава трябва да поговориш и със себе си, да признаеш какво изпитваш и да си простиш.
Прошката винаги минава през това да простиш на себе си и да приемеш – себе си и случилото се.
Не забравяй, че и ти и майка ти сте правили най-доброто, което сте могли, според вашето съзнание тогава.
Трудно е да простиш…знам, но когато успееш да го направиш, тогава ще си истински свободна.
Защото прошката е приемане и освобождаване.
Съпругата ще прости, но няма да забрави.
Приятелката ще забрани, но няма да прости.
Само майката ще прости и ще забрави.
Елена, няма такъв който да може да ти „отнеме децата“. КАКВО ПРАВИШ ти и децата ти при тия хора?! Игнорирай ги и прекрати с тях всякакви взаимоотношения. Минала съм през това и знам какво говоря.За мене това е начина.“Ама заплатата ми е малка, няма къде да отида“ и пр.
а в същото време: „съсипват мен и децата ми“…не знам случая,прощавай, ако греша…но, твъдро НЕ.
Случвало ли ви се е да се извинявате за нещо без да сте били виновни? На мен доста пъти и никога не съм съжалявала за това. Защото освен моята истина, съществува и тази на другия. Всички приятелства, било между двойки или приятели, преминават през кризи. Ако любовта и приятелството не издържат на кризата, то те не са били истински. Ако си струва едно приятелство, винаги се боря за него да го запазя. Но когато едно приятелство вече се е изчерпало и няма какво повече да ми даде и всеки опит да го запазя ме натоварна с много негативна енергия, по-добре да приключа с него. Аз избирам дали да остана наранена. Не че това нещо не си е битка. Битка е и то голяма, но в крайна сметка се освобождавам и забравям. Защото, каквото и да се е случило, винаги намирам нови светове да изследвам и нови хора да обичам…Бог прощава и забравя и никога не ни наказва за една и съща грешка втори път. Ние хората казваме, че прощаваме, но не забравяме и наказваме другите хиляди пъти за една и съща грешка. Дори и себе си. Обещах си, че никога повече няма да го правя…
Asteraki, и на мен ми се е случвало да се извинявам без да съм виновна, да се оправдавам без причина. Но това е преминаваме в другата крайност, когато поради чувство за вина поемаш отговорността за всичко, което се случва. Това кара хората около теб да те манипулират и използват.
Прошката е ключ към свободата, но не и като наказваме себе си. За да простим на другия, трябва да можем да простим и на себе си.
Прошката.
Да успееш прегърнеш този, който те е ударил.
Да благословиш крадеца, който е обрал златото ти.
Да целунеш децата, когато изцапат току-що боядисаната стена.
Да накараш да ти се усмихне този, който казва че те мрази.
Когато се скарам за някоя поразия на детето си, то ми казва “мамо, обичам те”.
Ето това е прошка.
Всички сме били деца и можем да прощаваме, просто сме забравили.
само исках да допълня… аз наистина смятам, че съм и простила напълно. знам, че тя има проблем със собствения си характер и сама страда от това. наистина и желая само най-доброто, желая и да бъде щастлива. но въпреки това, чувствам че не мога да и се доверя, макар все пак тя да ми е сестра- аз сякаш не искам да ставаме по-близки, мисля от страх че отново ще се разочаровам…
Здравей Шери.
Както съм писала и по-горе, прошката не означава да одобряваш дадено поведение, а да се освободиш от чувствата си на гняв, омраза, самосъжаление. Освен това прошката винаги минава през прошка на себе си. Когато се опитваме да простим на някого, често гневът ни към него се прехвърля към нас. Обвиняваме се, че не сме направили нищо, че сме допуснали подобно отношение и т. н. Но подобни обвинения отново ни държат в плен. Трябва да простим и на себе си. Правили сме това, което сме могли тогава и което сме смятали за правилно.
Когато простим на другия и на себе си, можем да бъдем свободни.
Шери, ти питаш как да разберем дали можем да се доверим… Не можем да разберем, нищо в този свят не е сигурно, никога не можем да получим гаранция, че очакванията ни ще се оправдаят. Но има начин да не бъдем никога разочаровани – това е да нямаме определени очаквания.
Ти самата казваш, че сестра ти не се е променила. Не очаквай от нея да стане съвсем различна, не си създавай някакви предварителни очаквания и представи каква трябва да бъде. Приеми я такава, каквато е- с всичките и недостатъци.
Но ти не си длъжна да се сближаваш с нея. Да, тя ти е сестра, но ти имаш право да избираш кой може да допуснеш до себе си.
Важното е за теб да се освободиш от страха, че тя(или някой друг) може да те обвини за студено отношение и да настройва другите срещу теб.
Не се опитвай да бъдеш такава, каквато очакват другите от теб. Така никога няма да угодиш на хората, а ти вечно ще страдаш. Постъпвай така, както смяташ ти за добре, а не както се очаква от теб.
Помни, че ако ти не се обвиняваш и другите няма да посмеят да те обвиняват. Обикновено всички се опитват да манипулират хората, които са склонни да изпитват чувство за вина(знам това от опит).
Освен това помни, че никой не може да ти отнеме това, което е твое. Ако приятелите ти са истински, никой не би могъл да ги „настрои“ срещу теб.
благодаря ти за отговора Роси, още повече са бързия ти отговор, надявам се все пак да успяваш да се насладиш на празниците и семейството си, като се има впредвид колко ти „досаждаме“ с нашите въпроси
както казах, простила съм и, всичко е в миналото и даже съм забравила много неща. приемам я такава , каквато е и не я съдя, напротив, мисля че и съчувствам , съжалявам я, че е подвластна на гнева си. при срещите ни се опитвах неведнъж да омиротворявам (те все се карат с майка ми, тя и на нея е посягала неведнъж) и безпристрастно да посъветвам, някак да се опитам да я накарам да не вижда така крайно нещата. както казах, за нашите отношения не съм говорела, макар да смятам че е редно. не смея, зная как ще завърши. и така, тя си е тя, преди години открито ме мразеше, без някаква определена причина, сега сякаш ме харесва и е доста мила с мен.работата е там, че при мен нещата не стоят така. мисля си дали не постъпих грешно като все пак дадох шанс на нашите отношения, нещо което много по-твърди и по-самоуверени хора от мен не биха направили. и също така се обвинявам заради това, че не искам да дам повече шанс. объркано е, но ти си права, никога няма да угодим на другите, особено тези, които вечно намират за какво да ни обвиняват вместо да се опитат да ни разберат и обикнат такива каквито сме.
това, което казваш за приятелите е напълно вярно, аз знам, че въпросните приятели толкова са ми били „приятели“. и никого не обвинявам,в края на краищата това си е тяхно право и техен избор. към днешна дата, смятам, че те повече си допадат и подхождат със сестра ми, така че се е получило нещо естествено.
вярно е, че не трябва да имаме определени очаквания, но все пак предполагам всеки е заобиколен най-вече от хора, било то близки или приятели, на които вярва и към които има повече положителни очаквания, свързват ги приятни емоции, любов, доверие, помощ в нужда, разбирателство, подкрепа, поощрение. интересно е, но според мен е факт, че има някои хора, които можеш да обичаш силно със сърцето си, но въпреки това да искаш да си по-отдалечен от тях. на безопасно разстояние. точно защото са манипулатори. и към тях винаги „сме виновни“, каквото и да правим, както и да постъпим. и макар, че го знам , пак ми е трудно и пак се обвинявам…. боря се с това и търся най-правилното решение. благодаря ти Роси
Шери, направи ми впечатление, че казваш – „мисля си дали не постъпих грешно като все пак дадох шанс на нашите отношения, нещо което много по-твърди и по-самоуверени хора от мен не биха направили. и също така се обвинявам заради това, че не искам да дам повече шанс.“
А също съм го изпитвала – от една страна се обвиняваш, че си твърде наивна, „мека“, а от друга пък се обвиняваш, че не можеш да и дадеш шанс.
Шери, когато не прощаваш това не е сила, твърдост, самоувереност. Да, те външно може да изглеждат твърди, но така вредят повече на себе си.
Объркването идва от това, че често бъркаме прошката с това да позволяваме на другите да се държат по начин, който не ни харесва.
Аз често съм си мислела, че прощавам на някои хора и се обвинявах, че съм толкова наивна и добродушна. Но след време осъзнах, че аз не им прощавах истински. Аз просто им „давах шанс“ с надеждата, че ще се променят, но вътре в себе си изпитвах мъчителни чувства и подсъзнателно се надявах на някакво възмездие. Разбрах, че това не е прошка и че по такъв начин не помагам нито на себе си, нито на другия.
В такива случаи другият така и не се променя, а ние заемаме ролята на жертва, на мъченици. Тогава някои от нас ще си кажат – „стига, никога вече няма да прощавам“ и стават „твърди“ и „непоколебими“. И при най-малката грешка у другия, го отхвърлят. Но те правят това не заради това че са силни, а затова, че се страхуват да не бъдат пак наранени. Издигат защитна стена около себе си, за да не допуснат някой навътре, където са уязвими.
Незнам дали ясно изразих това, което исках да ти кажа.
Но просто сега е важно да се освободиш негативните чувства в теб – най вече от чувството ти за вина, от самосъжалението, да престанеш да се виниш и да се опитваш да поемеш отговорност за всичко.
Това обаче не означава, че не си длъжна сега да се сближиш със сестра си и да сте най-добрите приятелки. Това не означава, че нямаш право да се защитиш.
Шери, в цялата ситуация обаче аз усещам че най-вече проблемът ти е чувството за вина.
Чела ли си тази статия:
Чувството за вина и манипулаторите
А за въпросите – не се притеснявай, нали затова съм създала този сайт- да си помагаме взаимно. Защото и вие също ми помагате.
Шери, първо – Честита Коледа! Дано следващата година ни донесе повече мъдрост, покой и търпение в срещите ни с проблемите.
Много хубаво ти е обяснила Роси нещата около „втория шанс“. Сам по себе си той не е прошка и промяна в отношенията, а просто преглъщане на миналото и опит за чисто ново начало. Но как да започнеш отново, когато сестра ти не се е променила, а ти не си се помирила с миналото? Сама казваш, че ти се иска да поговорите и да изгладите отношенията си, но те е страх от резултата. За да има истинска пречистваща прошка, трябва да се стигне до разбиране на другия и ако за това ти е нужно да чуеш и нейната гледна точка, ще трябва да се изправиш срещу страховете си. В крайна сметка най-страшното, което може да се случи, е да прекратите отношенията си за пореден път. Но ако продължаваш да се чувстваш дискомфортно в нейно присъствие и да не виждаш промяната, която ще ви сближи, така или иначе ще се стигне до разрив. Да, тези разговори са много тежки и неприятни, но пречистването, което носят, е безценно и за двете страни.
Скъпа Шери, прекрасни съвети са ти дали Роси и LeRu. Разбирам, че си объркана и водиш битка в себе си, от една страна желанието ти да имате истински сестрински отношения и от друга страна страхът от ново разочарование. Знам, че много по-лесно би било ако тя дойдеше при теб и ти кажеше: „Шери, сестричке, съжалавям че отношенията ни в миналото не бяха никак добри. Съжалявам, че аз нося голяма отговорност за това. Съжалявам за огорченията, които ти причиних. Прости ми. Искам да започнем отначало.“ Със сигурнот тогава по-лесно би й се доверила. Но тя просто те доближава и се държи така, сякаш нищо не се е случило. Някои хора са си просто такива, не искат да преглътнат гордостта си и да се признаят за виновни, но искат да се оправят нещата. Тогава можем да пуснем в ход нашето великодушие и да им дадем отново шанс. Не казвам „втори шанс“, защото на хората, които обичаме сме склонни да даваме много шансове. Има обаче, и друга категория хора, които имат голяма доза егоизъм и смятат, че могат да идват и си отиват от живота ни когато тях ги устройва. Смятат, че сме им длъжници и трябва да се съгласяваме с всяко тяхно настроение. Когато не сме им нужни те не само ни обръщат гръб, но дори намират удоволствие да злословят по наш адрес. Когато почувстват нужда от нас, смятат за свое изконно право да ги приемем обратно. Независимо в коя от двете категории попада твоята сестра, нужно е да проведете един откровен разговор. Сестра ти не го иска вероятно, защото не се е научила да казва „извинявай“. А ти се страхуваш да не се ядоса и отношенията ви пак да се развалят. Така, ти приемаш ролята на жертва и признаваш, че тя „командва парада“. Не го прави това на себе си. Разбирам, че сте още много млади, ще минат години, ще узреете и двете и недоразуменията между вас ще намалеят, чувствата на обич и привързаност ще надделеят. Но ще загубите ценно време на отдалеченост, за което със сигурност ще съжалявате и двете. Първата крачка я прави винаги този, който е по-силен, по-умен, по-благодорен, по-възвишен и обича повече. Искаш ли това да си ти? Тогава приеми го като привилегия, а не като тежка задача. И… ДЕЙСТВАЙ! Не се безпокой предварително за резултата. Ако вярваш че той ще е добър, той наистина ще бъде добър… P.S. LeRu те съветва да изслушаш и нейната позиция. Много добре! Непременно трябва да го направиш, дори още нещо: Преглътни и ти малко гордостта си. Не хвърляй цялата отговорност върху нея. Дай й да разбере, че ти също си готова да поправиш собствените си грешки. Дори и да не го осъзнаваш, от нейния ъгъл нещата сигурно изглеждат по-различно. Поделете си отговорността за миналото и поставете ново начало. Няма да съжалявате.
много ви благодаря за съветите Роси, Леру и Астераки, икам да напиша още едно мнение, но сега нямам възможност, може би по-късно. Роси, благодаря за препратката, аз намерих тази статия, трябва да я препрочитам…незная дали ще е нахално и дали въобще е възможно да поискам това от теб, Роси, но може ли да изтриеш само най-първия ми пост в тази тема, ако не сега то поне след време? само ако е възможно, разбира се…. приятна вечер ви желая
Разбира се, че е възможно Шери. Както решиш, няма проблем. Вече е махнато.
Ако искаш, може да ми пишеш на имейл.
благодаря ти много, Роси …ами незнам дали на имейла ти, все пак … , но утре ще пиша …лека нощ
да, мислех, че съм забравила миналото, но то изплува обратно от някакви дълбоки пластове в душата ми…. незнам това означава ли, че не съм се помирила с миналото и какво означава да се помиря? Означава ли че не съм и простила?аз наистина мислех, че съм простила и даже забравила. Не, не съм имала мисли за възмездие, напротив, отдавна съм разбрала, че това което прави и е правела е само от слабост,че тя насочва гнева и омразата си към мен и отмъщава на мен за нещо, което може би не е получила от родителите ни или заради някакъв нейн проблем. това разбира се не я оправдава, като се има впредвид възрастта и, отдавна е трябвало да осъзнае тези неща. а може и да греша, може да си е било само към мен и да няма нищо общо с родителите ни. и въпреки това аз наистина я съжалявам, не иронично, а искрено и мисля, че има нужда от помощ. добре, майка постоянно и помага – със съвети, със всичко което може и …. в крайна сметка е нейна жертва.така или иначе писането тук ми помогна да осъзная доста неща. включително и това, че и аз макар да не я критикувам, камо ли обиждам , и аз не я одобрявам, вътрешно искам да кажа. аз просто не казвам какво мисля, но мислите ми далеч не са одобряващи. Макар да не уважавам характера и поведението и , аз съм усещала, че дълбоко в себе си я обичам. Без да съм знаела за това като начин за прошка, съм си представяла как я прегръщам или галя по косата със силна любов и грижа. Наскоро някъде прочетох , че това е начин за визуализация на прошката. незнам, може би не я разбирам добре, може би и аз имам вина за това. принципно се опитвам да уважавам правото на всеки да бъде такъв, какъвто е, не обичам да съдя хората, да им давам оценки. но понеже тя постоянно съди и критикува и ме въвлича в такива разговори, и то за нашите родители, може би на мен ми е писнало и вътрешно започвам да я съдя , още повече не мога да и го кажа. не че не мога, но не искам, не виждам смисъл. не се страхувам от нейната реакция, просто мисля, че знам каква ще е реакцията и че няма смисъл. просто не искам скандали. иначе разговор ако е нормален такъв е добра идея. но силно се съмнявам.Разбира се , че съм готова да я изслушам, но тя ще приеме поканата за такъв разговор за ….желание да се скарам нея. Има хора, които винаги намират начин да изкривят истината и да те накарат да се чувстваш виновен.не е в нейн стил да се извинява, но и аз не искам извинения, за какво са ми.
Шери, доста път ще извървиш, докато простиш истински. В думите ти има много обида и негодувание. Разбираш причините за поведението й, опитваш се да го приемеш, но продължаваш да се чувстваш жертвата в отношенията ви. В насилствена семейна среда, била тя с физически или емоционален израз, децата израстват или насилници (като сестра ти), или жертви (като теб). Всеки човек си изгражда свой собствен защитен механизъм в борбата с „големия страшен свят“. Сестра ти всъщност не напада, а се брани по единствения познат за нея начин. Имаш известно право, че след една определена възраст травмите от детството не са оправдание за подобно поведение. Но за някои хора е по-трудно да осъзнаят с какво и как да се преборят за да станат по-добри. Ако продължаваме да им повтаряме назидателно „вече си голям, трябва да поемеш отговорност за действията си и да се държиш като възрастен“, няма да им помогнем много, нали?
Истината, мила Шери, е че никой не ни кара да се чувстваме виновни самоцелно. Това е чувство, което развиваме сами и подхранваме при всяка възможност. Всяка незначителна дума е в състояние да ни накара да мислим, че другите ни осъждат жестоко за нещо, което в повечето случаи е само в нашата глава. Голяма част от ролята на жертва се базира на това чувство и за да продължиш да го храниш, имаш нужда от помощник-антипод – насилник или взискателен „противник“. Единствената битка, която трябва да проведеш и спечелиш, е тази със себе си. Освободиш ли се от нуждата да си жертва, ще се отървеш и от конфликтните ситуации. Можеш да подминеш сестра си и да изолираш контактите си с нея, но тогава ще се намери друг, който да те въвлича във всичко онова, от което бягаш. Защото урокът е много важен и е само твой – да простиш на себе си и да се приемеш такава, каквато си. Тогава никой не може да те обиди или да те накара да се чувстваш виновна за нещо.
Пиша ти всичко това от „първа ръка“. Бях като теб, проведох много битки с другите, още повече със себе си. Не е нужно да се хвърляш изведнъж и да водиш онзи разговор „веднъж завинаги да си изясним отношенията“. Става и малко по малко, без особени сътресения. Важното е във всеки един момент да можеш да си кажеш „не желая повече да се чувствам по този начин, не заслужавам подобно отношение и правя това, което е по силите ми за да се справя по-добре със ситуацията“. Бягството не е решение, а отлагане на неизбежното. Протегни ръка, въпреки страха, че ще я захапят. И ще се изненадаш колко любов ще срещнеш отсреща. Защото и в дивите зверове, като сестра ти, се крие едно малко уплашено същество, което отчаяно има нужда да сподели любовта си. успех!
благодаря ти за отговора и вниманието Леру. прав си за някои неща. отдавна съм установила, че травмите от детството са направили нея екстроверт, насилник , а мен интроверт с чувство за вина… работата е там, че в последните…доста… години аз промених начина си на живот и успях много и да променя себе си…в положителен смисъл. имам приятели, работа и начин на живот, които ме удевлетворяват по всякакъв начин. отворих се към света, постигнах много неща, подобрих самочувствието си, отношенията с хората ми носят само радост, нямам излишни чувства за вина или подобни, изключение правят само членовете на моето семейство. истината е, че аз започнах да се виждам със сестра ми, не за да дам шанс на отношенията ни, а защото все пак сме семейство, все пак ми е сестра и при важните събития си мисля че е редно да се събираме, виждаме, въобще… не е нужно да сме врагове…глупаво е…..исках да и покажа, че аз не съм и враг и не и се сърдя…нека уважаваме роднинството…да си помагаме понякога..да, това бе и начин да дам някакъв шанс на нашите отношения, да я опозная, да видя променила ли се е. не съм си помисляла, да се сближаваме особено….това е истината…мислех , че съм забравила всичко, но то изплува… изплуват и чувствата, коите ме е карала да изпитвам…както казах, аз не я обвинявам за нищо, разбирам я, не и повтарям нищо назидателно, аз зная много добре-от личен опит, че критиката не води до нищо добро. но в края на краищата в такива едни отношения се получава, че аз разбирам, а мен кой ме разбира. Не само, че не желая повече някои от семейството ми да се отнася така с мен, не мисля че го заслужавам и не мисля че е редно. Щом аз се държа добре с тях,очаквам и те да се държат добре с мен. Абсолютно си прав, че един такъв разговор „веднъж завинаги да се изясним“ не води до нищо добро. Точно и аз така мисля – само със течение на времето, малко по малко, всяка една от нас ще даде шанс, ще опознае и ще прецени докъде иска да бъдат отношенията и с другата. аз лично само това виждам като правилен път.
Шери, учудващо е колко чувства имаме скрити дълбоко в себе си. Ние си мислим че сме ги преодоляли, но се случва нещо и те излизат на повърхността. Наскоро срещнах човек, който преди време ме засегна и се почувствах наранена. Мислех че отдавна съм му простила и искрено му желая най-доброто. Но срещата с него предизвика в мен вътрешно негодувание – и към него и към мен. Тези ситуации са като една малка проверка до къде сме стигнали в работата със себе си и къде имаме още неща за изчистване.
Има и нещо друго подмолно, за което не си даваме сметка. Когато някой не се е държал с нас добре в миналото, понякога реакцията ни е да се опитаме да се сближим, за да го накараме да ни види в най-добрата ни светлина, да го убедим, че не сме такива, какъвто си е мислил. Подсъзнателно имаме нужда от одобрението му и ни се иска да осъзнае колко е сбъркал.
Това става подсъзнателно разбира се. На мен ми се е случвало да се държа много добре с някои хора с най-искрени намерения, но след време съм осъзнавала, че съм правила това от чувство за вина или защото съм искала да ме харесат.
Опитвам се да ти кажа, че нямаш нужда от нейното осъзнаване колко си добра и че заслужаваш. Важно е ти да се харесваш, разбираш и да знаеш, че заслужаваш.
здравей Роси, това което казваш е много вярно, и аз го осъзнах. Доста е глупаво, но сякаш още от малка съм искала да получа това одобрение… да, подсъзнателно, защото съзнателно не съм го и помисляла, по скоро не ме интересува нейното мнение.Права си Роси, много по-важно е човек сам себе си да одобрява.Аз не се одобрявам когато се страхувам, когато изпитвам чувство за вина или когато се гневя и обиждам, затова на първо място искам да се освободя от тези чувства, защото знам че те не могат да дадат правилен съвет за действие, правилна насока. затова на първо време ще гледам да се успокоя и да не си внушавам вина и отговорност.
Шери, да се одобряваш не означава да подбираш качествата, които ти харесват, а да се приемеш такава, каквато си – и с хубавото, и с недотам хубавото. Страхът, вината, гневът… всичките са си твои и са ти служили вярно в дадени ситуации. Обичай ги като част от теб и те ще си отидат сами, а на тяхно място ще дойдат по-добри. По-разрушително от осъждането на другите е само осъждането на себе си.
благодаря ти Леру, напълно разбирам какво искаш да кажеш,ще се опитам. Искам да ви благодаря на теб ,на Роси и другите за споделеното и да ви пожелая весело посрещане на новата година и една Щастлива и много успешна 2011! Наздраве!
Отдавна се опитвам да простя.Нещо не ми се получава.Моля всеки който е успял да прости наистина а не само на думи да сподели как е успял!
Пробвала съм всичко това със представянето на другия човек ,с даването на прошка и хубавите неща който се случват на човека на когото си простил след това.Не става!Поне при мен не е истинска прошката!Има ли други начини да дадеш прошка?
здравейте, нямам много време да пиша в момента, но видях, че има нов коментар и искам да кажа само няколко думи. ако случайно съм от полза на някого, това би ме зарадвало. помня, че тук споделих нещо, което много ме мъчеше преди около година. вече с чиста съвест мога да кажа, че съм успяла да простя и на себе си и на момчето, за което ви разказах тогава. не го мразя, нито мразя себе си, не страдам, безразлично ми е. не знам дали си е проличало от писмото ми, но бях влюбена много силно в него. преди време. отчаяно се бях вкопчила в желанието си между нас да се получи. да, почнахме като приятели, а и другото след това усещах, че беше взаимно – не само от моя страна, но… но просто явно не е било писано. Просто бях в центъра не нещата не можех да го осъзная, намирах обяснение и извинение за всяко негово действие, обвинявах себе си, че съм кой знае колко лоша, че съм направила нещо непростимо, че само в мен е причината да не се развият нещата между нас. Бях се вкопчила, осъзнавах го, но не можех да спра – беше по-силно от мен. Сега, днес мога да кажа, че вече дишам спокойно. И така е от 7 или 8 месеца. От момента, в който срещнах друг мъж, прекрасен и сърдечен. С който сякаш съм се познавала цял живот. Той знаеше през какъв кошмар минавах, беше наясно какво изпитвам и беше до мен, докато се борех да се справя. Обичам го и съм щастлива, че е така. А чувството за вина – не мислех, че някога ще се случи, но неусетно то изчезна. Не съм била виновна, не съм била лоша, не съм била недостойна, просто това момче не е бил подходящия за мен. Съвсем различни бяхме, малко допирни точки имахме, щяхме да страдаме, ако приятелството ни беше перастнало в чувството, което така силно преследвах. Не можех даже да предположа – толкова беше замъглено съзнанието ми, толкова хлътнала бях. Това е. Опитах макратко, но пак се разписах. От година не съм го търсила, не сме общували. Помня, че последно го потърсих в деня за Прошка, съвпадаше с деня на влюбените миналата година. Почти нищо не се получи, нямаше последствия. Отказах се да правя каквото и да е, но вътрешно продължавах да страдам. До момента, в който в живота ми се появи другия мъж. Безразлично ми е всичко, свързано с него. И съм спокойна.
Pisinka 2121, споделям ти моите начини за даване на прошка или за искане.Сега ми се получава доста лесно и бързо, но преди години и аз не успявах. Ето какво правя сега. Представям си мислено „мъчителя“ и мислено го прегръщам. Ако срещам голяма съпротива в мислите и не успея, представям си го като малко дете и повтарям упражнението докато успея да го прегърна истински. В началото ми беше много трудно и първо си представях, че го убивам, защото какво по-голямо наказание от смъртта му и отивам на гроба му, слагам цветя и край, вече ми минава. Това с „убиването“ съм го правила много рядко, в изключителни случаи, когато не успея няколко дни поред мислено да го прегърна.При мен действа. След известен стаж става много лесно, „прегръщам“ всички веднага.А разбирам, че действа, защото в истинския живот с бившия „мъчител“ пия кафе и се смея от сърце например.
pisinka 2121, добре дошла тук!
Да, понякога, когато си била особено силно наранена, се случва да минат години и да мислиш, че си забравила, но при спомена за този човек, изпитваш болка, гняв, омраза.
В такива случаи, когато дори след години усещам гняв при спомена за някого, почти винаги съм достигала до извода, че не съм простила на себе си – за това, че съм допуснала да се случи, че не съм направила каквото трябва или че не съм казала нищо тогава, че не съм му „върнала“.
И всъщност трябва да простя на себе си…
Между другото това, което казва Мила – да набиеш „мъчителя“ или да го убиеш мислено често помага да излезе натрупания гняв и да можеш да простиш на човека.
Статията е много хубава, но за съжаление обхваща главно „до простиш на партньора си“. Аз определено съм прощавала не веднъж и то неща трупани с годините, но когато става въпрос за семейството и когато се връщаш вкъщи и продължава същото поведение и нови обиди вербални или не продължават да те обстрелват, въпреки всички опити за разбиране и нормален разговор, а ти просто няма къде да избяш… Тогава как бихте се справили?
roni, добре дошла тук.
Аз съм подчертала в статията:
* Често обаче бъркаме прошката с нещо друго.
Прошката не е да оправдаваш действиято на другия, не е залъгване и надежда, че той/тя ще се поправи. Когато не виждаме действителността и си създаваме илюзия, че следващият път ще е по-различно, когато се оставяме да ни манипулират, това не е прошка.
Ти си мислиш, че прощаваш на човека до теб, но вътрешно се измъчваш, страдаш и както казваш – трупаш… Това не е освобождаващата прошка. Ти просто търпиш и преглъщаш къде от страх, къде от чувство за безизходица.
Не си длъжна да търпиш поведение, което те оскърбява. Защото такава „прошка“ кара другия отново и отново да те наранява, защото знае, че пак ще му простиш.
Питаш – как бихме се справили? При всички положения трябва да знаеш, че винаги имаш избор и винаги има начин. Също така трябва да знаеш, че ти си ценен човек и заслужаваш по-добро отношение.
Можеш да решиш да го напуснеш, можеш да се опиташ да промениш нещата с разговори, а можеш и да приемеш държанието му напълно. Последното обаче мисля че не би могла и не би искала.
Много добра статия, Роси!
Засегнала си един голям проблем, който ако човек не разбере, все едни върви по Пътя си със дръпната ръчно спирачка.
Основният извод е също много точено направен: „Прощаваме най-вече заради самите нас“. Защо? – защото прошката ни дава възможност да се освободим от негодуванието, гневът, вината, злобата, безсилието,… все неща, които могат единствено да ни спъват.
ОК! Всичко си е на място. Тоест, когато ние сме наранени, изоставени, унижени, в следствие на това разширяваме съзнанието си, осмисляме нещата, после ПРОЩАВАМЕ (без излишни илюзии, очаквания и заблуди както пишеш!) и продължаване напред.
Това е единият вид прошка – НЕПОИСКАНА. Нея я правим за себе си и чрез нея се имунизираме от негативното.
Какво правим обаче с ПОИСКАНАТА прошка?
За подобни ситуации не срещнах разсъждения, а те не са изключения. В смисъл, човекът който е наранил и сме му простили вече, се осъзнава и иска да върне нещата по старому.
Какво правим тогава?
Достатъчно ли е – „ок, аз съм ти простил, да започнем отначало!“?
Прошката в състояние ли е да „изчисти“ едни отношения и те да продължат „както преди“? Има ли граница и къде е тя?
Как да постъпим разумно в подобни ситуации, за да не се озовем отново в позицията на всеопрощаващ, който на практика често се превръща в използван наивник?
Някой има ли подобни опитности и наблюдения? Ще споделите ли ?
Поздрави.
Наистина интересен въпрос повдигаш, Никола. За мен отговорът му се крие точно в подвъпросите, които задаваш. По щастлива „случайност“ току що приключих един от ония изчистващи разговори с майка ми, с която имахме много бурно минало, последвано от няколко катарзисни момента на прошка, за да стигнем до този момент – просто вадим старите килими от миналото и хубаво ги изтупваме. Без гняв, обиди или осъждане. Само пълно разбиране и ясен поглед за събитията и предизвикалите ги причини. Но това е резултат от наистина дълъг и нелек процес, довел до пълна прошка и от двете страни.
След истинска прошка нещата никога не могат да продължат по старому. Тя е сила, която те променя в такива мащаби, че и да искаш, вече не можеш да бъдеш предишния човек и да живееш по същия начин. Можеш да ставаш от същото легло, да отиваш на същата работа, а вечер да си лягаш до същия човек както преди, но вътрешния ти поглед над тези неща вече е променен. И когато прошката е била двустранна, то отношенията са преминали към ново, по-добро ниво. Ако обаче, както най-често се случва, едната страна е вкопчена в миналото и отказва да прекрачи напред, отношенията обикновено се прекратяват, защото двамата вече са поели в различни посоки.
Разумът в подобни ситуации може да бъде полезен само като наблюдател и анализатор – да извади всички онези случки, които са наранили, да потърси в тях причините, които са ги предизвикали и да ги даде като информация на сърцето, което взима решението за прошка. За да можеш да простиш на себе, трябва да видиш защо си се държал така. („Ама той първи започна и ме предизвика“ е само оправдание и отказ да се поеме отговорност.) Същото е и за да простиш на другия. Няма ли разбиране, прошката е половинчата и нищо съществено не се е променило.
За мен не съществува такова животно като „всеопрощаващ наивник“, освен в очите на тези, които не са в състояние да прощават. Не можеш да простиш на другия, ако не си простил първо на себе си. А сториш ли го, си познал собствената си стойност и си се обикнал с всичките си „несъвършенства“. Тогава вече си в състояние да простиш всичко и на всеки, да го разбереш и приемеш… БЕЗ който и да е да може да ти се „качи на главата“ – нещото, което всъщност определяме с „всеопрощаващ наивник“.
Това е моята гледна точка от позицията на човек, който е минал през много нива на гняв, болка, разочарование, инат… и прошка. Много пъти съм мислела, че прощавам на другия, но разбрах какво се опитват да ни кажат мъдреците, чак когато успях да простя истински на себе си. Подобно състояние е трудно да се опише с думи, но когато го постигнеш, няма как да го сбъркаш. Задаваш ли си въпроси, значи прошката все още е само при разума и чака сърцето да вземе своето решение.
Здравей LeRu!
„Всеопрощаващ наивник“ го използвах, в контекста на тезата и разсъжденията за ПОИСКАНАТА прошка, в предходното си мнение. Смисъла беше, че когато има прошка, помирение, тоест нещата се връщат по старому, какво всъщност е различно и няма ли продължаването на подобни отношения в бъдеще да доведе до необходимост от нови прошки – омагьосаният кръг! Всъщност след наивник, в мнението бях прибавил и нещо от рода на глупак, но ми се видя доста остричко.
Казваш, че след прошка и сдобряване, нещата никога повече не са такива каквито са били, но … нали всъщност сме простили истински и искрено, както казва Роси, че трябва. Няма ли противоречие при това положение?
В този ред на мисли, ако простим и заживеем с компромиси, не е ли по лошо? Ако след поискана прошка и подновяване на взаимоотношенията нещата не се подобрят, какъв е смисъла от прошката тогава ?!?
Подобни теми на размисъл исках да провокирам и с горното си мнение.
Да търсим границата, новото, развитието, а не да приемем компромисите или да „стискаме зъби“, ситуации които се срещат доста често.
Относно твоя опит с прощаване и „тупане на стари черги“ с майка ти, се радвам на доброто развитие. Пожелавам ти хармония и Светлина.
Добре е, че даде този пример, защото сега се вижда, че прошката може да се раздели и на такава, когато между хората има пряка кармична връзка (кръвни роднини и близки) и останалите – приятели, колеги, съмишленици, съидейници… Ако задълбаем в тази насока, ще видим, че нещата със прошката стоят по доста различени начин. Добра тема на размисъл даваш, за което ти благодаря!
Всъщност, освен това малко уточнение до тук, най-много ми си искаше да пиша и да питам, какво е това: „да простя истински на себе си“. И в други мнения срещнах подобни изрази, но ще ми обясни ли някой за какво става дума?!?
Това значи ли, че аз трябва да се раздвоя и да опростя сгрешилата половинка ?!? Нали сме едно цяло? Външен себеанализ ли си правим? Не се шегувам! Просто ми е трудно да си го обясня и представя.
Ако можеш ти, а е хубаво и някой друг, ако може да се включи –
Как така прощавате на себе си? Дайте ми примери – може и лични, може и хипотетични…
Поздрави и приятна вечер!
Никола, не знам защо според теб прошката може да е различна спрямо роднини, колеги, приятели и тн. За мен всеки човек, който преминава през живота ми по някакъв начин, носи кармично послание в една или друга степен. И както не пропуска да ми припомни един приятел „Не забравяй, че щом ти се случва едно и също с различни хора, с които си в различни отношения, трябва да погледнеш свързващото звено – ти“.
„Да простиш истински“ и „да преглътнеш и с цената на компромиси да продължиш“ не са едно и също нещо. Прошката е приемане и пречистване, а другото… е по-скоро „да си дадем още един шанс да си простим“. Наистина ми е трудно да го обясня с думи, но да пробвам с един простичък пример от ежедневието. Искрената прошка е като да си изчистиш къщата из основи, ама наистина из основи и като се сетиш за нея, къщата, да няма в съзнанието ти нещо, което да те притеснява. Половинчатата, или компромисна прошка,е като да оставиш един шкаф неподреден – отвън всичко изглежда наред, безпорядъка в него не е болка за умирачка обикновено, но ти си знаеш, че има място, за което не си се погриждил и си те гризе отвътре. И сещаш се какво става, ако някой друг отвори въпросния шкаф, а то рано или късно се случва, защото сме тук за да подредим колкото се може повече шкафове. Образно казано, разбира се.
В този смисъл да се обърна към другия ти въпрос, за омагьосания кръг. Докато стоиш в средата му, си мислиш, че е кръг, но отдалечиш ли се малко, ще видиш, че е спирала – всяка ситуация, преминала през „проблем – прошка“, те качва малко по-нагоре. Прошката ти помага да опознаеш и разбереш една малка (или не толкова малка) част от себе си и другите и всеки път добавяш по нещо ново, затова и не се въртиш в безсмислен кръг. Можеш, разбира се, да сменяш ситуации и „партньори“, но не си ли научиш урока, ще сменяш само декора и ще играеш все същата пиеса.
Това с прошката към себе си при мен все още е твърде ново усещане, за да мога да го формулирам ясно и разбираемо. Да, едно цяло сме, но сякаш постепенно изучаваме отделните му аспекти и ги учим да работят в хармония. При мен Егото е това, което се дърпа от колектива. Предполагам, че не само при мен е така. То е, което се обижда, гневи, бунтува и се прави на важно. И най-вече, се мисли за съвършено, завършено и себедостатъчно. Затова и непрекъснато му се повтаря, че не е така и че може да сгреши. Започнах да прощавам на себе си, когато разбрах, че съм тук за да се уча и че всяка грешка води до безценен урок. Да не можеш да простиш на себе си е все едно да искаш от едно малко дете, което едва се е научило да смята, да решава сложни интеграли и да му се караш, че не може.
Може би Луиз Хей ми внедри за първи път идеята за прошка към себе си с думите „Не забравяйте, че във всеки един момент вие давате най-доброто, на което сте способни в този момент. Щом сте го направили така, значи е било напълно невъзможно да го направите по друг начин. Независимо, че от сегашното си място виждате и други начини.“