февруари 4th, 2010 
Росица Вакъвчиева 
Всеки човек в определен момент от живота си е усещал парещото пробождане на ревността – когато се появява съперник/ца и заплашва да отнеме „неговото“. Тогава ни обзема страх, омраза към „натрапника“, самочувствието ни е смазано…
Какво е всъщност ревността, „добро“ или „зло“ е тя, от къде идва, какво стои в основата и?
Ревността съществува още в най-ранна възраст. Дори едно съвсем малко дете започва да ревнува, когато в семейството се появи друго дете.
Ако имате куче, сигурно сте забелязали как то ревнува, когато погалите друго куче.
В ревността се крие най-дълбокото желание да се чувстваме важни, ценени, специални, единствени, обичани. И когато се появи някой „съперник“, който би могъл да ни отнеме това усещане за важност, ние започваме да ревнуваме. Чувстваме се застрашени, страхуваме се, че ще загубим мястото си, което сме заемали до сега, страхуваме се, че ще престанем да бъдем значими и обичани и ще бъдем изтикани на заден план. Този страх предизвиква дори омраза, отмъстителност към този, който е „дошъл да отнеме нещо наше“.
Защото всъщност най-дълбокия стремеж , заложен у човека, е:
Желанието му да бъде ВАЖЕН
Важен за някого. И след нуждата ни от храна, вода и сън, е нуждата ни да бъдем важни, ценени, признати. Човекът до вас ви е давал това усещане, чувствали сте се сигурен, уверен, харесван, значим. Но изведнъж се появява другия и и това усещане рухва, образът ви на „най-добрия“ е застрашен…
Разбира се, когато на детето му се даде да разбере, че новият човек по никакъв начин не застрашава неговото място и че то продължава да бъде също толкова важно, специално и обичано, ревността изчезва.
Това е единия аспект на ревността. Друг нейн аспект е:
Липсата на самочувствие и увереност
Неуверените хора с ниско самочувствие са склонни към зависимост от другия и често развиват силна ревност. Започват да дебнат навсякъде партньора си, да го следят. Обсебват го до такава степен, че дори не биха желали той да си прекарва добре и да е щастлив, ако не e с тях. Започват да виждат въображаеми съперници и да търсят обяснение за абсурдни неща. Всичко това започва бавно да убива любовта…
Ревността тук произтича от страха – от загуба, от отхвърляне, от самотата и т. н, но в крайна сметка води точно до такива последици – раздяла.
Друг аспект на ревността е:
Чувството за притежание
Силно ревнивите хора приемат партньора си като лично свой, като своя вещ и не му оставят никаква свобода. Това дори може да достигне до болестно състояние. Такава ревност подтиска и отблъсква другия и го кара отчаяно да се бори за свободата си.
Никой не обича да ограничават личната му свобода, да го притискат, да го следят, постоянно да му търсят обяснение за дребни неща и да го третират като собственост.
От друга страна обаче, ако на нея/него изобщо не му пука за вас и не „трепва“, когато сте с друг/а, какво ще си кажете?
Най-вероятно:
„Щом изобщо не ме ревнува, значи не ме обича“
- Всъщност ревността признак на любов ли е или напротив – е
доста далеч от нея? Къде се намира границата между „нормалната“ ревност и нездравословната, болестна, разяждаща ревност, която разрушава любовта?
Аз смятам, че любовта и ревността са две твърде различни, дори противоположни неща. Макар че често вървят ръка за ръка.
Ако ревността е в лека степен, може да бъде като „подправка“ към любовта, като разпалване на искрата… Прекрачи ли се обаче тънката граница, минава в другата крайност – започва да руши любовта.
Какво да направим , за не се измъчваме от ревност и да не позволим тя да разруши любовта ни?
- Първо да не се обвиняваме, че изпитваме ревност, все пак
ревността е нормално чувство като всички други и се поражда от най-дълбокия стремеж на човек да бъде важен. Безмислено е да се обвинявате.
По-добре разберете откъде идва тя: от какво точно се страхувате, не ви ли липсва увереност в себе си, не разчитате ли прекалено другия да ви кара да се чувствате ценени и признати? А вие цените ли себе си? Бихте ли искали и към вас да се държат така, да ви нямат доверие и да ви следят? А може би вие нямате достатъчно доверие в себе си?
- Когато си дадем сметка какво всъщност се крие в нашата
ревност, можем да си дадем това, което отчаяно търсим в другия. А именно:
- Да работим върху нашата увереност и самочувствие.
- Да изградим повече доверие в себе си.
- Да се ценим и обичаме, да си прощаваме и да се харесваме със всичките си недостатъци, да се грижим за себе си като за специален човек. Защото ако ние за себе си не сме специални, то как можем да очакваме че за другите ще сме? Всеки от нас е уникален и има качества и умения, които другите нямат, вижте ги и се гордейте с тях, защото те са вашата същност.
- Знайте, че никой и нищо не може да ви отнеме това, което по право е ваше. Ако е за вас, ще се върне, а ако не, значи не е трябвало.
Или казано по друг начин – ако обичаш някого, дай му свобода – ако той те обича истински, ще се върне при теб, ако не, значи никога не е бил твой.
Всъщност когато дадеш повече свобода на другия, можеш да разбереш дали наистина те обича. Защото когато той се чувства свободен, но отново се връща при теб, това доказва, че наистина те цени и обича.
- Знайте, че другият не е ваша собственост. Не можете да го накарате насила да ви обича и да бъде с вас. А и бихте ли искали той/тя да е с вас, само защото го/я притискате и манипулирате? Няма ли да се чувствате по-добре, когато знаете, че той/тя е с вас, защото просто го иска?
- Помнете, че ревността ви само ще отблъсне другия. Но ако все пак той/тя ви остави заради друг/а, значи може би е било за добро и се е случило, защото по-натам ви очаква нещо по-добро и истинско. Глупаво е да мислите, че омразата, отмъщението и сцените на ревност, ще върнат изгубената любов. И ако търсите отмъщение, помислете …любов ли изпитвате всъщност?
- Никой не може да знае колко ще продължи една връзка и единственото сигурно нещо в света е, че нищо не е сигурно. Но се насладете на този момент, когато любовта е тук и не търсете въображаеми съперници.
- Разбира се, когато все пак той/тя ви не удолетворява елементарните ви нужди от внимание и обич, може би трябва просто да затворите тази врата и да отворите друга…
Споделете какво е за вас ревността, ревниви ли сте и как се справяте с ревността си? Бихте ли споделили с другия, че го ревнувате?
А как реагирате, когато вас ви ревнуват?
Ще е интересно да споделите вашите възгледи. 
От категория 
Тагове: 
Чудесна статия,Роси малко или много всички сме ревниви въпроса е да знаем къде е границата,но на практика трудно се вижда тази граница.Аз лично много пъти съм я прекрачвал тази граница и както ти казваш нещата вместо да се подобрят се влошават сега като се върна назад във времето виждам че е било безмислено,но в дадения момент несъм се замислял че ебило много глупаво,но човек се учи от грешките си стига да осъзнае навреме.
Благодаря Милене. Прав си – важното е да се осъзнаем и да се поучим от грешките си. Защото човек се учи цял живот.
Като се каже или прочете „ревност“, автоматично се асоциира с интимните взаимоотношения. Обаче може да се сложи и в по-широка плоскост, за съжаление. Ревнуват се братя, сестри, майка, баща, по-рядко други роднини или приятели. Случва се и от приателска компания, хоби на другия; има и професионална ревност. Това е за хардревнивците, за които ревността е като въздуха.
Ревнува се с повод или без повод. Лошото е, че като се ревнува
/основателно или не, е друга тема…/, не само се разрушават любовта, добрите отношения! Човек блокира и други чувства и потребности. Например грижовността. Да кажем, ако ревнувам, се напрагям, свивам се в себе си, ставам хладна и недостъпна или трепереща от възмущение и обида! Така обаче преставам да съм нежна и грижовна! Не само изпитвам и показвам негативни чувства и емоции, но и блокирам положителните си!
Но и не е хубаво да си потискам ревността. Като всяко друго чувство, е нужно да го изпитам, за да знам какво усещам, как ме блокира и намеря по-здравословен за мен, оттам и за другия/те/ начин да се справя.
А причините може да са всякакви, естествено емоционални, свързани с нагласи, представи и очаквания.
Предварително благодаря за вниманието към написаното от мен!
Много хубав анализ си направила Надя! Да, ревността е не само в интимните оношения, а навсякъде – и при приятели, колеги, в семейството, навсякъде, където човек се чувства в определена степен пренебрегнат.
Съгласна съм с теб, че не е решение да се подтиска ревността, а трябва да я изпитаме, да си дадем сметка какво се крие в основата и и да намерим начин да се справим с нея. Защото ревността не само че ни измъчва и ни кара да страдаме, но и отблъсва другия.
Аз ще бъда лаконична
ревност=чувство за собственост!:)
Болна тема. Това е нещо, което според моите наблюдения, в 100% от случаите води до прецакване. Може би защото както казваш, ревността е признак на неувереност и ниско самочувствие, а това е сигурна гаранция за неуспех. Като бебе, което се опитва да реши кръстословица. Какво да се прави, такива сме си
Здравей Мария. Да, чувството за собственост е един от аспектите на ревността, макар че понякога може да ревнуваме, защото се чувстваме неуверени или просто защото се чувстваме пренебрегнати… И все пак, бих искала да те попитам, а ти не си ли ревнувала?
JDeel, съгласна съм с теб, че в почти всички случаи ревността води до неуспех, до провал…или както казваш – до прецакване. Въпросът е как да се справим с ревността си, когато все пак я изпитаме?
Ако във въпроса ти заместим „ревността“ с „любовта“, виж какво ще се получи – „Как да се справим с любовта си, когато все пак я изпитаме?“
Двете чувства идват от едно и също място и са достатъчно силни, за да изкарат някого от контрол. А когато той е извън контрол, нали се сещаш.. почти няма какво да се направи. Той ще направи всичко по силите си в името на любовта или ревността, и да го възпира някой, и сам дори да се възпира. То е като обсебване. Има ли малко по-голяма ревност – ситуацията е вече извън контрол. И няма особено значение кой какво му говори в такъв момент. Разрухата може само да се минимизира, не да се предотврати.
Да, лесно е да се каже – недей да ревнуваш, така ще загубиш. Но за да се справиш с това, трябва контрол. Контрол над това нещо, което иска да те изкара извън контрол. Как става? Пионерите в света на ревността ги изключвам – те ще се претърпят неуспеха, гарантирам им го. Ревността може да се лекува след като вече е свършила, когато всичко е спокойно и е утихнало. Тогава всеки ще погледне назад в историята, и сам ще види какво е „сътворил“. Следващия път може да се справи по-добре.
Но ревността е нагласа. По-точно – липса на нагласа. Ако нямаш тази нагласа, ако не си подготвен – връхлита отгоре и отнася всичко. Нямаш оръжия, с които да се бориш. Оръжия – какви са те? Тук е мястото да предложа нещо..
Важното в любовта е, да се обърне внимание в приятното прекарване на другия човек. Любовта е приятна, затова първата грешка, която се прави, е да разчитаме на нея и на другия човек да прави нас щастливи. Да оставим него и случайността да ни правят света хубав и розов. Нищо подобно, това е просто една голяма клопка на любовта. Когато оставиш емоцията ти да се повлиява от другия човек, нищо хубаво не те очаква.
Погледни в очите на другия – ако там няма смях, няма радост, и не можеш да се сетиш кога за последно е имало – не се справяш добре. И няма никакво значение дали на твоето лице има усмивка. Човекът срещу теб – има нужда от умерена доза внимание, и ако ти през цялото време мислиш за любовта като основен източник на собствено настроение, от който ти само да черпиш и да изискваш, този източник ще се изчерпа много по-бързо, отколкото очакваш.
И тогава, когато някой се чувства добре и освободен около теб, а това е само твоя грижа, тогава той просто ще иска да е около теб, и не виждам причина да се стигне въобще до състояние на ревност. Освен може би ревност у другия, ако е оставил своята емоция напълно да зависи от теб.
Така, накратко – погрижете се за усмивката на другия, не само за своята и собственото си его.
Много добър анализ JDeel. Харесва ми че мислиш по този начин. Надявам се този коментар да го прочетат повече хора.
А за ревността, съгласна съм , че когато е във вихъра си и нямаш необходимата нагласа, когато емоциите са стигнали повратната си точка, е трудно да я удържиш. Както пише Дийпак Чопра:
„Когато реакцията е вече на лице и не сте се осъзнали навреме, е трудно да я върнете. Когато това стане, единственото разумно нещо, което мога да направя, е да се оставя на течението.“
Наистина е по-разумно човек да се учи на различна нагласа, когато е спокоен.
Роси, наистина ревността е ужасно чувство. И бях толкова лаконична, защото имах много лош опит. Опитвайки се да си дам равносметка за миналото, съм стигнала до този извод. Това е моята лична „диагноза“ !:)))))) И все още се опитвам да преодолявам причините за това, защото ревност може да има не само между партньорите в любовта, но и на много други нива в отношенията с другите хора и изобщо.
Според мен човек трябва да се чувства свободен, самодостатъчен, завършен, за да е имунизиран срещу ревността.
А специално за отношенията между парньорите, влюбените, двойките… ревност винаги има, дори и в минимални количества. Жалкото е, че много често единият от партньорите екплоатира това чувство и го стимулира, за да постигне доминиране във връзката и да се подсигури. Да се държи под контрол чувството за ревност е възможно, но продължителното подтискане ще доведе до други, по-тежки последствия… Изобщо рецепти няма, всеки случай е сам за себе си според мен. Соро четох един прекрасен текст за човекът, който не вярвал в любовта на Дон Мигел Руис от „Умението да обичаш“. Сигурно си го чела, но искам няколо пасажа да ти припомня, във връзка с любовта и ревността.:
„Това е историята за човека, който не вярвал в любовта. Кой от тях сгрешил? Искате ли да познаете какво се объркало? Грешката била на мъжа, който си мислел, че може да даде на жената своето щастие. Звездата била неговото щастие, а грешката му – че сложил щастието си в ръцете ѝ. Щастието никога не идва отвън. Той бил щастлив заради извиращата от сърцето му любов; тя била щастлива заради извиращата от сърцето ѝ любов. Но щом той я направил отговорна за своето щастие, тя разбила звездата, защото не можела да носи отговорността за щастието му.
Независимо колко го обичала, жената не би могла да го направи щастлив, защото не би могла да знае какво е в ума му. Не би могла да отгатне очакванията му, защото не би могла да познава сънищата му.
Ако вземете щастието си и го положите в нечии ръце, рано или късно този човек ще го унищожи. Ако подарите щастието си на някого, той винаги може да го отнесе със себе си. А щом щастието може да идва само отвътре и е плод на вашата любов, значи вие сами сте отговорни за щастието си. Не бива да натоварваме някого с отговорността за нашето щастие, но когато застанем пред олтара, първо си разменяме пръстени. Полагаме своята звезда в ръцете на другия, очаквайки той да ни направи щастливи, а ние – него. Все едно колко обичате някого, никога няма да бъдете онова, което той иска да бъдете. Това е грешката, която повечето от нас правят от самото начало. Разчитаме за своето щастие на партньора си, а така не става. Даваме всички онези обещания, които не можем да спазим, и се обричаме на провал. “
Дон Мигел Руис „Умението да обичаш“
Също много ми допада, че цитираш Чопра. Той има едни златни ключове за щастието, които аз много харесвам и до които съм стигнала след много мъки и провали. Това, че черпиш от Мъдростта на Лао Дзъ в съчетание с Вадим Зеланд също ме кара да очаквам с любопитство всеки твой следващ текст. Благодаря ти!
И така, Роси,
продължвай в същия дух!:)
Благодаря ти Мария. Благодаря ти и че сподели с нас този чудесен откъс от „Умението да обичаш“ Дон Мигел Руис.
Разбира се, напълно съм съгласна с това, че щастието винаги идва от вътре. Не бива да разчитаме че той/тя ще ни направи щастливи, защото това ще ни донесе само мъка и разочарование. Търсим щастието у другите и далеч във времето, а то е тук, ТУК И СЕГА, В САМИТЕ НАС.
Здравейте! Искам да споделя нещо с Вас уважаеми читатели и Вие създателите на този форум. Моята ревност е нетипична за човешките взаимоотношения, защото не е отправена към мъжкия пол а към женския и по-точно към майка ми. Звучи не само странно, но и аз самата се срамувам от това, но въпреки всичко я изпитвам и това тормози не само мен а и самата нея. Искрено и силно желая да се отърва от това чувство, но немога и незная как, много хора са ми давали съвети и доста хора са ме упреквали и дори са ми се присмивали, но нищо не помага, незная каква е алтернативата в този случай и кое е решението. Моята майка се е развела с баща ми когато е била на 24 год. а аз съм била на 3г. сега аз съм на 25 а тя е на 46. Тя изцяло се е отдала на мен и на брат ми, грижила се е за нас, стремяла се е да ни подсигури всичко и нищо да не ни липсва и наистина го е постигнала дори е прекалила с грижите си, никога не си е помислила да се омъжи повторно, защото знае,че ние няма да го приемем най-вече аз, защото брат ми няма такива проблеми, но ето че аз вече съм голяма и би трябвало тези неща да ги приемам нормално, но уви. В нейния живот има мъж от 3 години насам, в началото се виждаха открито, но откакто разбраха, че съм против започнаха да се виждат тайно, това доведе до моето ходене по мъките, постоянно съм в сълзи, постоянно се самоизмъчвам, следя я, подслушвам разговорите и, имам агресивно поведение в къщи, вече не излизам с приятели, никога не съм в настроение и най-вече ме измъчва факта, че тя иска да съм добре, да ме вижда щастлива, и тя се измъчва като ме вижда тъжна и факт е че единствения начин да го постигне е да зареже този мъж, а тя не го прави – това ме довежда до мисълта, че той е по-важен от мен, че тя поставя мъжа пред детето – ето това най-много ме измъчва и ме побърква, моля ви хора помогнете, кажете какво да правя, ако подължаваме така, ще стигнем до психото, не е добре нито за нея, нито за мен. От друга страна знам, че тя също има право на щастие след всичко,което е преживяла заради нас и се самоизмъчвам за това, че аз преча на нейното щастие, но се питам, не е ли достатъчно, че ни има нас, защо не го зареже този мъж.Той наистина е добър и я прави щастлива и ни помага дори, но го мразя и скоро ще намразя и нея а неискам. Единствения начин според мен е да се омъжа или да избягам от дома, но още не съм срещнала човека, за когото да се омъжа как да го направя, за кого да се омъжа, не искам така да се омъжвам за който и да е само за да се махна от вкъщи, къде да отида да живея на този етап като на вскичко отгоре съм студентка и имам още 2 години да уча, да прекъсна ли, а как да остана в къщи още 2 години с целия този тормоз, който аз самата си създавам, как да се избавя от това нещастие. Оставям ви имейла си който иска да ми пише, ако искате ме плюите аз вече загубих всичко няма какво вече да губя.mariana_smolyan@abv.bg очаквам вашите съвети и дано някой ми даде правилен съвет и да ми помогне да взема правилно решение.Благодаря ви предварително!
Здравей Мариана и добре дошла тук. Твоята изповед ме развълнува много. Ако искаш можеш да се свържеш с мен по имейл или по скайп – дадени са в за мен.
Сега ще ти отговоря тук, защото мисля, че ще е полезно и за други хора с подобни проблеми.
Първо искам да ти кажа, че е нормално това, което изпитваш, не е странно и не е нетипично. Няма за какво да се срамуваш, упрекваш, обвиняваш. Ти го изпитваш и не можеш да заглушиш това чувство. То е реално и си има някакви причини.
Най-важното е да първо да не се обвиняваш, че ревнуваш майка си. Приеми че е така и това е чувство като всички останали.
След като приемеш това, което изпитваш, тогава можеш да го освободиш.
Как – първо мисля, че трябва да откриеш причините защо ревнуваш. От разказа ти ми става ясно, че ти се чувстваш застрашена. Майка ти, както казваш, се отдала напълно на вас и дори е прекалявала с грижите. Вие сте били най-важните хора в живота и, смисълът на живота и. Ти си се чувствала сигурна, спокойна, най-важния човек за нея, единствена, специална, обичана, глезена. И сега изведнъж се появява един мъж и ти смяташ, че той ще ти отнеме всичко това и ти ще останеш на заден план.
Марианче, искам да ти кажа, че никой не може да ти отнеме любовта на майката. Сигурна съм, че за нея ти винаги ще си останеш най-скъпото нещо в живота и, най-важната и специална.
Но също така съм сигурна че тя сега има нужда точно от теб Марианче, точно от ТЕБ, от твоята подкрепа. Сама казваш, че не се е омъжила повторно, защото е знаела, че няма да го приемеш, сама казваш, че не иска да те вижда тъжна и затова се крият…
Сега се постави мъничко на нейно място. Тя е била сама, грижила се е сама за вас години наред, без да може да се опре на мъжко рамо, без да има кой да я подкрепя да и помага, да я прегърне. И сега когато е намерила мъжа, нима искаш да я лишиш от правото и на щастие? Ти и брат ти скоро ще поемете по свой път, ще си имате свои деца. Смятам, че е прекрасно това, че е тя е намерила мъж, с който се обичат.
Не я поставяй пред алтернативата да избира или да се крие, не съди по това дали ще скъса с него колко те обича.
Пак повтарям че сега тя има нужда от твоята подкрепа и разбиране. Подай и ръка.
И помни че любовта и към този или който да е мъж няма да намали по никакъв начин любовта и към ТЕБ. И аз съм майка и мога да заявя, както и ти знаеш разбира се, че любовта към децата не може да измерва с любовта към мъжа. То е различно.
Но майка ти като жена има нужда и от мъж до себе си. Приеми го. Знам , че не е лесно, но мисля че ще ти помогне като започнеш да обръщаш повече внимание на своя личен живот, отколкото на това да ги следиш. Ето, сама каза, че брат ти няма проблем с това, може би е прекалено зает със свои си неща. И ти си имаш свои неща – ученето, приятелки, момчета, твои компании, събирания… Сега си в прекрасна възраст, живей си живота, радвай се на тези години и остави и майка си да се радва на нейния живот.
Само така може да сте щастливи и двете. Не е нужно да се изнасяш или да се омъжваш.
Просто се обичайте и нека всеки живее своя живот. А ти за майка ти винаги ще си останеш най-важната! Прегръщам те!
На 23 години съм. Имам вразка вече от почти три години. Парвите 6-7 месеца всичко беше цветя и рози. Аз бях толкова щастлива и спокойна…Докато един ден не разбрах че ми е изневерил(целувка с едно мимиче, само флиртуване с друго момиче, поне това каза той).А когато разбрах за това бях точно в този период в който бях безумно влюбена в него, и не можах да го оставя колкото и да ме болеше. Не знам защо ми е изневерил още в парвия месец на вразката ни, тогава дори за миг не се съмнявах защото той просто умираше за мен. Но след като разбрах сякаш нещо в мен се прекърши, още сме заедно, но не е същото, аз просто вече не му вярвам, а ревността ми се е превърнала в болестно състояние.Преглеждам хронологията на скайпа му, телефона му, номерата му..всичко.Имам чувството, няпоследак че крие нещо от мен(например че е излизал вечерта, ами е казал всъшност, че си ляга).И мисля, че го прави за да избегне поредното цупене. Това не е живот. Живея в постоянен страх не да не го изгубя, а да не го направи пак.Наистина не се страхувам, че друга ще ми го отнеме, страх ме е да не ми изневери отново. Страх ме е..А като си спомня в какво спокойствие живеех тогава. Не мога и не искам цял живот да стоя на нокти, да следя да питам разпитвам и страдам. Не искам и да живея без него. Той е целия ми живот, той е част от мен, той е човека с който искам да съм. Повече от всичко искам да му вярвам, повече от всичко искам да се излекувам от тази ревност.Защото на моменти полудявам като постоянно излиза, като не се съобразява с мен и като е с приятелите си сякаш му е по добре, сякаш е по щастлив и забравя напълно за мен. Аз искам да е щастлив, искам да сме щастливи, искам да му имам доверие, но след като вече има рана как да я накарам да зарастне, без да се разделям с него?
Здравей Дани и добре дошла. Разбирам какво изпитваш – страха, тормоза, това непрекъснато мъчение. Но Дани, първото, което веднага ми направи впечатление е че ти казваш:
„Той е целия ми живот“.
Мисля, че именно това е причината за страданието ти, защото ти превърнала това момче в целия си живот. Виждам, че си развила силна зависимост от него. Ти изцяло си прехвърлила отговорността за щастието и смисъла на живота си върху него. Не те обвинявам, почти всеки в определени случаи е развивал зависимост от партньора, аз също, и знам какво е когато сам се оплетеш в този капан. Просто искам да разбереш откъде идва всичко това – сама казваш -“това не е живот“. Права си, това е Ад. Но начина да излезеш от тоя Ад не е като го следиш. Коварното на този страх да не го загубиш е, че именно той води точно до това. Защото ревността отблъсква, задушава и момчето ще започне да се бори за лично пространство дори и да те обича безумно.
Какво можеш да направиш?
- Първо не се обвинявай, че ревнуваш.
- Започни да изграждаш свой личен живот -помисли за свои хобита, приятелки, нещо, което те вълнува.
Дани, искам да ти кажа от опит – никога не позволявай на никого да стане целия ти живот! Можеш да го обичаш безкрайно, но трябва да имаш и свой личен живот, свои интереси, да имаш други неща, които те вълнуват и изпълват, свое лично време, приятелки и т. н. Не позволявай да някого да ти отнеме твоето лично, уникално пространство. Защото именно уникалното в теб, той се влюбил в теб.
- Осъзнай, че не ти е необходимо неговото непрекъснато внимание, за да бъдеш щастлива. С него може да си прекрарвате страхотно, но има и много други източници на щастие. Позволи си да бъдеш шастлива и по друг начин.
- Ти пърсиш сигурност, но парадоксът е че колкото повече сигурност търсиш, толкова повече го губиш. Затова съветът ми е – не търси сигурност, откажи се от привързаността си към него, насочвай вниманието си към други неща, дай му повече свобода. Пусни го – само така можеш да преодолееш страха. Ако те обича, ще се върне, ако не, значи така е трябвало. Помни, че сигурността не е в това да притежаваме някого, а в това да се спрвяме и без него.
- Приеми евентуална раздяла. Приеми я. Пака повтарям, че едиственията начин да преодолееш страха от загуба е като приемеш загубата и осъзнаеш, че можеш да бъдеш щастлива и без това момче.
– Работи повече върху вярата в себе си и своето самочувствие. Когато си уверена и вярваш в себе си, ще прсанеш да се вкопчваш в него.
Прочети и статията ми Зависимостта – как да се освободим от нея и да бъдем щастливи?. Мисля, че ще ти е полезна.
Мога да ти препоръчам също книгата на Сандра Ан Тейлър „Тайните на привличането“ и по-специално главата – Зависимостта от партньора и парадоксалното намерение.
Дани, ще успееш да се справиш със страха и ревността си. Дори мисля, че всичко това ти се случва, за да изградиш повече вяра в себе си.
Здравей, Дани!
Прочетох написаното от теб и усетих ужасната болка… Познато чувство, някога и аз бях като теб. Напълно разбирам какво изпитваш и колко страшно ти се струва всичко. И колко невъзможно да се преодолее в момента.
Но съм убедена, че ще се справиш и имаш сили да го преодолееш, дори само заради факта, че го споделяш с нас и търсиш решение на проблема.
Нека да започна със спокойствието и щастието, което си изпитвала. Наистина любовта е неоповторимо и неоптразимо състояние. И това щастие е свързано с човека, в когото си влюбена, но спокойствието… вече е загубено и това не ти дава покой. Съмнението, ревността, загубеното доверие те докарват до лудост. За голямо съжаление любовта е един от най-страшните „наркотици“ и състоянието на „зависимост“ е трудно лечимо. В любовта често, за жалост, единият партньор е пласьорът, а другият партньор е зависимият. Т.е. единият е по-влюбеният, по-отдаденият и точно в тази позиция вероятно си ти. И затова ти е адски трудно да преодолееш изневярата, предателството, лъжите..Любовта е емоционалната зависимост, която те извежда извън равновесие.
Но, МИЛО МОМИЧЕ!
Животът и щастието ти не зависят от никой – нито мъж, нито близки и роднини, приятели. Твоето щастие и спокойствие са вътре в теб. Трябва да се опиташ да възстановиш вътрешното равновесие и вътрешната си хармония. Трябва да се опиташ да постигнеш независимост, автономност и да се отървеш от това ужасно бреме – твоят живот, радост и благополучност да зависят от някой друг.
Нека сега да кажа и нещо за изневярата. Мъжът, с когото имаш връзка, явно ти изневерява, не ти казва истината и вече се чувства оттегчен от твоята ревност и нараненост. Точно това, което теб те тормози и те кара да правиш неразумни неща, го отблъсква от теб. И това се превръща в един затворен кръг от неприятни емоции и за двамата.
За мен решението е в раздялата – за известно време или изобщо. Имаш нужда да си починеш, да превключиш, да намериш сили да се спасиш от този ад.Намери начин да заминеш някъде или да не се виждаш и комуникираш с него. Намери други занимания,които да ти отвлекат вниманието в друга посока- чети, учи нов език, намери нова среда, хоби, започни физически занимания, танци, спорт, масажи. Погрижи се за тялото си, слушай музика- тя действа като лекарство. И най-важното – мисли за това, че си млада, силна и тепърва ти предстоят нови и много хубави емоции в живота.Стига ти сама да си позволиш да ги имаш. Не обвързвай щастието си с един единствен човек. И то в случая с човек, който те предава още в началото на връзката ви. Нито един мъж не заслужа толкова много. От позицията на своите 47 години мога само да ти кажа, че времето ше излекува и заличи всички болки, които сега те докарват до лудост. Само намери начина да се откъснеш от приятеля си и от зависимостта си от него. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-малко ше страдаш. Мъжете влагат много по-малко емоции и не обичат някой да им нарушава „спокойствието“. Затова, както ти написа и Роси, по-добре приеми, че си го загубила. Ако той има някакво по-отговорно отношение към теб, след няколко месеца отделяне- сам ще дойде и ще иска да сте заедно и ще престане (може би) да флиртува, да лъже и пр.
Много ми се иска да ти вдъхна кураж, да ти помогна да разбереш нещо много малко, но основно – трябва да избереш себе си ! ТИ СИ НАЙ-ВАЖНА, ТИ СИ НОМЕР 1 В СВОЯТА СОБСТВЕНА ЦЕННОСТНА СИСТЕМА! Ако ти обичаш себе си и запазиш себе си, тогава ще си истински щастлива и пълноценна!
Бъди смела, направи промяна, погрижи се за себе си, направи живота си по-добър!
Желая ти успех, Дани!
Пиши ни какво става с теб! Доскоро!
Да, може би трябваше да го оставя след като разбрах всичко, но беше немислимо просто, а сега е невъзможно. Мнго ви благодаря за съветите, въпреки че някои от тях са доста болезнени:
Мария Асенова:
„Нека сега да кажа и нещо за изневярата. Мъжът, с когото имаш връзка, явно ти изневерява, не ти казва истината и вече се чувства оттегчен от твоята ревност и нараненост. Точно това, което теб те тормози и те кара да правиш неразумни неща, го отблъсква от теб. И това се превръща в един затворен кръг от неприятни емоции и за двамата.“
От тия думи много ме заболя. Аз не зная дали ми е изневерявал още, дали ме е лъгал, но явно вие като странчни участници сте осетили, че е така. На мен също ми се е случвало като чета отчаяните истории на омъжени жени, които подробно споделят ситуации и съмнения, да видя очевидното-че им изневеряват.
Аз завършвам след по малко от 2 месеца в Добрич. Той е от Варна и въпреки това се виждаме често (от 2 до 4 пъти седмично). Миналото лято живяхме заедно.Не всичко беше перфектно, но беше хубаво. Той иска до около месец да се местя във Варна(вече за постоянно) и там да си довърша дипломната работа. Аз също го искам, искам да живея с него, искам да бъда с него. Не знам дали е правилно, но го искам силно.
Някъде четох, че хора които изневеряват в началото на една романтична връзка са емоционално незрели. Аз никога не съм оправдавала постъпката му(макар, че тогава е бил доста пиян), но той ми е споделял, че в началото не е можел да повярва, че сме заедно, все едно е било нещо нереално, като мечта. Мина толкова време от тогава, толкова много съм плакала, толкова много сме говорили и аз се мъча повече да не подхващам темата.
Знам, че ще ми бъде трудно в нов, различен град без приятели, но се надявам, че ще си намеря. Варна е любимия ми град и винаги съм искала да живея точно там, точно с него. Той има много приятели, но аз не се вписвам в тяхната компания. Някои от тях дори не ме поздравяват и ми става крайно неприятно от това…
В момета той е накафе с приятели.Спокойна съм. Но полудявам, когато като излезе не се прибира по цял ден, полудявам когато се обади и ми каже: заминавам на село(където остава поне една нощ), където са всичките му приятели, от където са и много момичета от които се притеснявам. Притеснявам се, че ще се напие и пак ше го направи.
Единствено времето ше покаже какво ще се случи между нас, как ще потръгне съвместното ни съжителство.
Благодаря ви още веднъж. Ще потърся книгите, защото наистина се нуждая от помощ.
Дани,
съжалявам, ако съм те засегнала с нещо!
Аз не познавам нито теб, нито него, нито имам информация. Направих някакви изводи на базата на споделеното от теб самата и имайки известен житейски опит и знание за мъжете.
Доколкото разбирам учиш и ти предстои дипломиране. Преместването във Варна, доколото успявам да усетя, е желано, мечтано. Там ще живееш с приятеля си, нещо също така силно желано. Виждам, че си решена да бъдеш с него, въпреки всичко.Това са все положителни неща, разбирам, че си смела и решителна! Следователно мотивацията ти да запазиш тази връзка би трябвало да ти даде сили да се пребориш с отрицателните емоции и обстоятелства. Варна е голям, хубав град и по статистически данни перспективен град, където може би ще успееш да намериш работа и да се чувстваш нормално.
НО малко ме изненада, че там нямаш приятели и близки, а приятелите на твоя приятел не те уважават. ЕТО това е крайно притеснително.Компанията на приятеля ти не те приема. Той понякога отсъства, прекарва с дни на село… Помисли сериозно върху тези неща. Говори с него предварително за това какъв ще е съвместният ви живот и как ще го обезпечите. Защото освен чисто емоциоалните проблеми, могат да възникнат и обективни затруднения от битов характер. За мен като майка (имам син по-голям от теб) веднага изникна и въпросът- дали ше успееш да се дипломираш, ако се преместиш точно в този момент… дали това няма да ти попречи да си довършиш образованието? Това би било груба грешка… Не предавай себе си и своите лични интереси, не допускай да си провалиш дипломирането. Наистина това е важно! Много неща бих могла да ти разкажа, но от опит знам, че човек рядко се учи от грешките на другите. Явно всеки минава по своя път и така се учи и трупа мъдрост.
От сърце ти пожелавам да постигнеш своите желания!
Ако искаш да си говорим – с удоволстие в skype : m_asenova.
Е, Дани, Мария и аз ти е дадохме някои съвети, но решението разбира се зависи изцяло от теб. Никой друг освен теб не може да знае точно какво ти е, всеки има свои път и свои уроци, свои грешки. Само ще повторя още веднъж:
Не пренебрегвай себе си в името на друг, не се жертвай в името на друг, защото най-важната и вечна връзка, която ще имаш е връзката ти със СЕБЕ СИ. Ако се жертваш за другите, те ще искат пак да го правиш и няма да те ценят достатъчно , а когато ти държиш на себе си и се уважаваш, и другите ще държат на теб.
Каквото и да решиш, с теб сме и стискаме палци!
Има нещо, което сякаш винаги се пропуска, минава между капките, остава невидяно и нечуто, напълно незабелязано. И не от един или двама, или просто няколко, а от милиони по целия свят. Сякаш нямаме очи за него, не разполагаме със сетива.
А то не е сложно. Разбира се – всяко гениално нещо в основата си е просто.
Човек се влюбва в другия когато времето е подходящо, когато го харесва като външност, отношение и още куп неща – познати и непознати, които когато се наредят в „права линия“, се случва. Но това е твърде общо твърдение, за да означава нещо за някого.
Човек се влюбва в независимостта на другия. Това е едно от условията. Не е единственото, но е условие без което любов не може да съществува. Липсата на това е като наличието на ревността – задушава любовта като гъст, непрогледен дим.
Независимост – в отношението към себе си, и към другия човек. Себедостатъчност. Това, за което говорят и Роси, и Мария.
В началото на една любов, двамата са непознати един за друг. И колкото са по-непознати, толкова зарядът е по-силен. Ето защо в началото винаги е най-хубаво. След това, колкото повече се опознават – бариерите падат, започва да се появява зависимост на единия от другия, която започва да расте като семенце, от много малка, и може да се превърне в нещо огромно. А това семе се полива от растящата раздразнителност у другия. Два срещуположни феномена се отблъскват, докато накрая лентата се скъса. Може би точно това се има предвид, когато се говори за „късане“ в една връзка.
Когато липсва независимост, се превръщаш в едно досадно мекотело. Аз знам за това, неотдавна бях точно това – едно досадно мекотело. И най-тъпото е, че аз дори си вярвах, че това всъщност е добре, че означава че съм влюбен, и така трябва да бъде. Глупости. Всичко свърши. И сега не мога да завържа и един разговор с това момиче. Защото съм изгубил цялата си сила с нея, защото съм отдал напълно своите чувства в нейни ръце, защото емоционалното ми състояние зависеше само от нея. И вече нямах своята уникална и красива самоличност. Загубих своето излъчване.
Заради всичко това сега имам ново, много по-силно излъчване, и нямам намерение да го отдам напълно вече на когото и да било. Защото с това губя аз, и не само аз – всичко и всички наоколо.
Знам, че е трудно. И докато пиша това, и вчера, днес и утре – ще ми е най-трудно точно с това момиче. Въпреки това, мисля че е важно да се знае, че от недоглеждането на едно толкова просто правило, се получава такава голяма загуба.
Не оставяй емоционалното ти състояние да зависи от другия
Да, JDeel, човек се влюбва в независимостта и уникалността на другия. И никога не бива да губим личното си пространство и уникалните качества, който ни правят такива, каквито сме. Защото именно те са накарали партньора ни да се влюби в нас. Но незнайно защо повечето хора смятат, че да си силно привързан и зависим от другия е признак на голямата любов. Дори много от хората вярват, че именно ревността означава че обичаш истински…
Но защо все пак се привързваме и пристрастяваме към другия, защото превръщаме любовта в зависимост?
Мисля, че защото другият ни създава усещане за цялостност, за значимост. Чувстваме се уверени, силни, обичани… В един момент, си мислим, че имаме всичко, което искаме, че можем всичко, дори и полетим…Но колкото и красиво да е, това усещане е само илюзия, защото залагаме щастие си, увереността си, смисъла на живота си…всичко на другия. И когато той/тя си тръгне, оставаме без нищо, вече сме никой. Защото преди той/тя е бил/а център на Вселената, бил/а е всичко.
Все пак тази болка, която изпитваме при загубата е напомняне, че трябва да се обърнем към себе си и да потърсим това, което търсим в другия. Защото любовта не е навън, а вътре в нас и никога не можем да я загубим. Но за да достигне до безусловна, независима любов, човек понякога трябва да премине без доста болка…
А….ми ??? А когато става дума за истинската любов(ако изобщо съществува такова нещо) ??? В смисъл нали трябва първо да се влюбиш… или се бъркам ??? Човек винаги трябва да прави разлика както между влюбване, сексуално влечение, само увличане така и между свободата и свободията.
Границата между първите три е както при последните две… страшно „тънка“ и почти недоловима.
Не съм съгласен с това, че човек се влюбва заред външния вид на човека или в независимостта му…, а и много ми хареса едно нещо пак по тая тема от една книга.. „Когато влюбването премине, няма друг начин, освен да се изправим пред истинската същност на другия“. Много от хората може да или направо си се плашат от истинската същност на другия, защото са си го представяли като някоя действително съвършена личност и естествено като някой друг… „Да си влюбен – означава да обичаш сходствата, а да обичаш – да се влюбиш в различията.“ (из „Да се обичаме с отворени очи“ автор Хорхе Букай)
(относно последните два коментара)
За ревността.
Та тя си е чиста болест срещу която никой не е имунизиран… Винаги когато има ревност рано или късно идва и физическото насилие (!!!)(повечето пъти винаги от мъжа),което е страшно !!! Отделно е това защо ревнува и от какво =D , но и пак това е ясно от какво идва………..
Но може и да я определим като нещо което идва и от социалната среда на личността
и най вече от семейната. =)
здравеите 6те споделя с вас не6то имам приятел заедно сме от година и 6 месеца сле джтория месец зайижяме заедно,на няколко пати се раделяхме не заради друго а заради маика ми главно притиска6е ме сп много а о6те нямах 18 остажаха ми няколко месеца и се жра6тах при нея с приятеля ми йижяхме заедно за6тото бяхме от разли4ни населени места близки но все пак разли4ни…а ние не издарйахме да бадем разделени…поредния пат когато се разделихме смисал жсеки по града си… това стна прежди няколко месеца и о6те е така и проблема е 4е напражо се побаркжам когато ми кайе излизам когато е на кафе с приятелите си,и на жси4кото отгоре жсе по малко ми зжани и аз си мисля 4е негожите приятели са по важни от мен и ми стажа мн гадно 4естно няма ден ж които да не се разрева как може да преедпо4ита вниманието на приятелите си пред моето по телфона …казва ми 4е задажам много вапроси и как да не ги задажам като ни6то не ми казва как да го накарам да гожори усе6там 4е е истинал как да му жарна 4устжата ако е така…как да си контролирам емоциите пред него…тои може,аз искам и аз да бада такава таинстжена и да мога да имам контрол над 4устжата си но уви жсеки пат когато ми кайе нажан сам с някои си…казжам добре но ми е ужасно н трудно а след тожа пла4ааа и стоя на телефона еджали не и 4акам да ми зване а тои не го прави,а знам 4е ме оби4а помага ми жинаги от какжото имам нужда…само никога не пита какжо става там жатре ж ду6ата ми като по4нжа да му казжам 4е ми е гадно тои ми казжа“стига с тия глупости аиде по касно 6те гожорим затожа и толкожа…а неискам да се раделяме ,не 4е е жси4ко за мен,не 4е няма да мога да го забражя…просто го искам и искам да сам с него…искам да го накарам да ми обра6та поже4е жнимание но незна как да се даржа опитжала сам да му казжам краии отна4ало деистжа6е и се променя6е за малко но сега же4е ми казжа „ми добре 6том иска6″ знам какжо искам но незнам как да го постигна…мисля 4е ме оби4а но ме е приел просто като 4аст от ейеднежието си…же4е дори и не си гожорим много много когато сме заедно тои гожори разказжа ми за преди6ни сме6ни негожи слу4ки пражя се 4е ми е интересно но жса6тнот никак аз не гожоря много за6тото единстженото което искам наи много да гожоря е за нас а знам 4е тия разгожори не му харесжат…моля жи понеже сте хора с опит които заслуйажа ужажение…поклонн пред тоззи саиттт …и така моля жи да ми помогнете доколкото можете…само да споена 4е отна4ало на третия месец му изнежерих с целужка незнам дали тожа е оказало някакжо жлияние жарху 4устжата му,много сам имполсижна тожа яжно го дразни помогнете ми да се променя моля жи…
Ани, виж се, ти дори не си си направила труда да напишеш текста така че някой да го разбере. Мислиш ли, че един мъж би се впечатлил от жена, която не обръща никакво внимание на начина по който се изразява пред света?
Здравей Ани и добре тук! Да си призная, поизмъчих се докато разчета какво си написала с тези букви…
Ти казваш, че искаш да накараш приятеля ти да ти обръща повече внимание, но не знаеш как, иска ти се да говорите повече за вас и за бъдещето, а той избягва тези разговори…И ти ревнуваш дори от приятелите му и се чувстваш ощетена и пренебрегната заради времето, което отдава на тях.
За да получиш вниманието, което ти е нужно, дори си се опитала да му кажеш – „край“. Но виждаш, че това не е начинът.
Първото, което трябва да направиш, е да си дадеш ти вниманието, от което имаш нужда. Създай си твой личен живот, прави нещо, което те удовлетворява и те кара да се чувстваш пълноценна, не се вкопчвай само в приятеля ти. Да, ти го обичаш, но той не е всичко.
Освен това, колкото повече се вкопчваш в него и изискваш непрекъснато внимание, толкова повече го отблъскваш.
Прочети тази статия- Страхът от обвързване и по-специално съветите към жените. Мисля, че може да са ти от полза.
Здравей Ани!Млада си и има още много да се учиш и много грешки да правиш,но хубавото е ,че се учим от грешките си.Послушай съвета на Роси,успокой се,карай с по-бавно темпо и нещата ще си дойдат на мястото.Занимавай се с нещо,което ти е приятно,прави го със старание,за да нямаш време да мислиш за друго.Всеки край е ново начало.Не си ли любопитна какво ще стане с живота ти ако приключиш с него?Какви нови преживявания и те очакват?А и като спреш да му обръщаш внимание,той ще се чувства пренебрегнат и отново може да те потърси.Спокойно и се усмихни и повярвай,че всичко ще е наред.Поздрави Милена!
Здравейте по повод ревността искам да ви разкажа нещо за себе си аз бях омъжена когато имах връзка с един човек или по точно колега бяхме в началото само много добри приятели но той много скоро след това се влюби лудо в мен и за моя изненада започна да ме ревнува дори от мъжа ми наистина това много ме изненада защото ние бяхме само приятели започна все повече да ме ревнува все се чувстваше пренебрегнат че на него не му обръщам достатъчно внимание постоянно ми се сърдеше за това как да го разбирам посъветвайте ме какво мислите по моя въпрос
Здравей Милена. Той те е ревнувал, защото за него не си била само приятелка. Ти сама казваш, че той се влюбил в теб. Освен това неувереността му го е карала да изпитва силна нужда от внимание и доказателства, че е специален и важен за теб.