януари 1st, 2012 
Росица Вакъвчиева 
„Просветлението чрез страдание – пътят на кръста означава да ви завлекат в Рая насила, а в това време вие да пищите и да ритате.“
Екхарт Толе
Въпросът за страданието – неговата същност, произход и смисъл е вълнувал философи и духовни учители векове наред.
Какво всъщност е страданието? Защо заема толкова голяма част от нашия живот?
Кой ни го праща – Бог, някаква зла сила, съдбата…или сами си го причиняваме?
Какъв е смисълът на страданието и нужно ли е то за духовното ни израстване?
Възможно ли е ние сами да задържаме страданието с някаква наша подсъзнателна нужда? Може ли да сложим край на страданието?
Тези дни, четейки коментарите по статията „Как да спрем да привличаме несподелена любов?“ отново се замислих върху въпроса – защо понякога сякаш сами избираме страданието? Толкова много хора са ми разказвали сходни истории (а и аз съм попадала в такива), когато жената/мъжът, в когото са влюбени не проявява никакъв интерес към тях и дори ги наранява и унижава, а те отново и отново опитват да бъдат с него/нея и я/го боготворят. Въпреки страданието и болката, които им причиняват, те казват че са силно привлечени от него/нея, че това е единствената, истинската любов. Казват, че нямат избор и че са готови да страдат цял живот, но няма да предадат любовта си. Нещо повече- във всички по-нататъшни връзки те следват този модел и винаги се чувстват привлечени от човек, който ги кара да страдат.
Известни са много случаи, в които жени живеят с мъже-тирани и страдат, но нещо ги влече към насилника и продължават да твърдят че го обичат. Забелязала съм, че в доста от тези ситуации не само страхът задържа тези жени при мъжа, не е и само надеждата, че нещата ще се променят. Има и нещо друго – някаква пристрастеност към страданието, граничещо с мазохизъм. Разбира се, всичко това е на подсъзнателно ниво. Те ще ви кажат и ще твърдят, че не искат да страдат, но въпреки всичко отново и отново избират страданието.
- Защо често хората се пристрастяват към страданието? Защо сякаш подсъзнателно искат да останат в ролята на жертва?
- Има нещо красиво, извисено в страданието, в това да си мъченик и да се жертваш в името на нещо голямо и красиво (най-често в името на любовта, макар че това е криворазбрана любов). В Библията са известни безброй мъченици, дори са разделени в отделни категории- Великомъченици, Свещеномъченици, Преподобномъченици, които са били подлагани на тежки мъчения заради вярата си. Тяхното страдание и жертвоготовност са издигнати в култ. Исус Христос също е бил подложен на ужасно страдание, той сам се жертва заради хората.
Понятието „жертва“ означава да дадеш в дар нещо на Божество, на Бог. От там може би идва подсъзнателното убеждение, че когато си жертва, самият ти се принасяш в дар на Божественото, което те възвисява. Страдайки заради другите и в името на нещо голямо, някак се чувстваш добър човек – страдалец като светец.
В Библията често се споменава, че страданието пречиства и когато човек страда дълго, дълбоко в себе си смята че ще бъде възнаграден. Смята се, че страданието приближава човека до Бога.
- Ако в детството си човек е бил унижаван или малтретиран по някакъв начин от близките си, подсъзнанието му ще възпроизвежда модел, в който близостта и тормоза са свързани и вървят едно с друго. Той ще се чувства привлечен подсъзнателно от хора, които го нараняват, защото подсъзнанието му свързва любовта с болката. И макар на съзнателно ниво да не желае повече болка, нещо го привлича към страданието и историите в живота му започват поразително да си приличат, повтаряйки познатия сценарий, в който той е жертва.
Нещо повече, неговият модел на мислене и възприемане на себе си и света въздейства върху околните и те по някакъв начин се чувстват принудени да го нараняват. Защото вътрешното състояние проектира съответстващо отношение. Сякаш на челото на тези хора пише- „нарани ме, унижи ме, аз съм жертва, аз съм страдалец“.
В психологията е познато едно особено състояние, наречено – мазохистично личностно разстройство, при което човек избира хора и ситуации, водещи го до разочарование, провал, болка и лошо отношение. Той несъзнателно предизвиква гняв или отхвърляне от другите, за да може да изпитва емоционална болка и да се самосъжалява.
- Ние ли всъщност избираме страданието? Имаме ли избор?
Аз често съм казвала на хората, които изглежда че са пристрастени към страданието, че винаги имат избор и че могат да изберат друго. Оказва се обаче че не е точно така. Защото за да имаш избор, трябва да си съзнаващ, тоест да не се отъждествяваш с твоите мисловни модели, с твоите реакции, чувства…въобще с его-ума си.
Екхарт Толе казва:
„Изборът предполага съзнание – висока степен на съзнание. Без него няма избор. Той започва в момента, в който разкъсате тъждествеността си с ума и неговите заучени шаблони, в момента, в който го замените с присъствие.“
Когато сме несъзнаващи, сме принудени да мислим, чувстваме и действаме според шаблоните на ума си. В този случай ние реално нямаме избор. Това дали си съзнаващ или не няма нищо общо с интелекта. Човек може да бъде много интелигентен, но от духовна гледна точка да е несъзнаващ и напълно да се идентифицира с ума си.
Наистина често човек сам привлича хора и обстоятелства, които го карат да страда и сам създава положението, в което се намира. Но кое точно в него го създава – някакъв мисловен модел…А нима човек е само мисловен модел? Разбира се, че не.
Именно когато човек осъзнае, че е нещо много повече от чувствата си, от своите мисловни и поведенчески модели, именно тогава той има избор. Тогава може да избере друго, а не отново страданието.
- И тук стигам до въпроса – може ли страданието да е Път към духовно развитие и единствен път ли е?
Страданието е една много съществена част на християнското учение за спасение на душата. Страданието е пътят към Божието царство. Това е начинът, по който Бог прави хората праведни и ги изчиства от греховете.
Страданието често ни кара да осъзнаем много неща и да достигнем до по-високо ниво. Всяка болест, всеки проблем, беда или болка могат да преобърнат живота ни и да допринесат за духовното ни израстване.
Но не страданието ни отвежда до по-високи нива. То е това, което ни подтиква да търсим отговори и спасение от болката.
При някои хора страданието не води до извисяване и прозрения, а дори напротив – кара ги да затъват още повече като така привличат още страдание.
От тук стигам до извода, че страданието само по себе си не е причина за израстването ни, но е побутване, напомняне, възможност, която може да използваме. Страданието може да ни издигне на по-високо ниво, но може да ни накара да затънем по-дълбоко…Всичко зависи от нашето отношение и нагласа.
Много хора пък достигат до по-високо ново на съзнание и дори Просветление чрез любовта, съзерцание или медитация.
Виждаме, че страданието не е задължително за духовното ни развитие, не е необходимо условие, но е един от пътищата. В момента обаче, както казва Екхарт Толе, кръстният път или Пътят на страданието все още е единственият път що се отнася до несъзнаващото мнозинство. За повечето хората страданието се явява единствена възможност да се пробудят.
- Каква е причината все пак за страданието? Бог ли го праща?
В повечето религии и философии въпросът за причината за страданието е основен.
Буда посочва като причина за страданието – желанието и произтичащите от него привързаности.
Шопенхауер търси причините за страданието във фундаменталния световен принцип, който нарича „Воля“. Това е универсалната сила, която задвижва цялата Вселена. Според Шопенхауер волята на човека като част от универсалната воля се намира във вечно неспокойствие и активност, защото веднага след като е осъществил едно желание или цел, у него се поражда неуморим стремеж и желание към осъществяване на друга цел и така до безкрайност. Това неспокойствие на волята според Шопенхауер е причина за страданието, което измъчва човека и превръща света в ад.
Християнското учение приписва на страданието дълбок смисъл в Божия план за спасението на човека. Христос идва на Земята и чрез своите страдания и върховна жертва спасява хората.
Някои казват, че Бог знае какво изпитание ни е нужно и затова ни изпраща болест, беда или проблем, предизвикващ страдание, за да ни насочи в правилния път. Аз лично не смятам, че Висшата сила ни изпраща страданието като наказание и че Бог би искал да страдаме. По-скоро страданието идва от нашето отношение към ставащото, неприемането и определянето на всичко като добро или зло, грозно или красиво…идва от нашата съпротива, сравняване и от опита ни да оприличим действителността с някакъв свой идеал. В повечето случаи не самата ситуация причинява страдание, а именно нашето отношение към ставащото.
- Можем ли да сложим край на страданието?
Страданието е част от нашия живот. Не може да се борим със страданието, но можем да се научим да го преобразуваме в мир. Това може да стане със осъзнаване и приемане.
Екхарт Толе говори за един вътрешен акт на приемане, който той нарича капитулация и именно този акт е пътят към преобразуване на страданието в мир, пътят към Просветление.
Капитулацията е безусловно и пълно приемане на това, което е. Тя е отказване от вътрешната съпротива срещу сегашния момент. Ако смятате че сегашното ви положение е нетърпимо, само капитулацията може да ви помогне да разбиете несъзнателни модел на съпротива, който ви кара да страдате и така да го поддържате.
Ако все пак по никакъв начин не може да приемете обстоятелствата и това, което е извън вас, може да започнете с приемане на това, което е във вас. Това означава да съзнавате болката и я „наблюдавате“, да „наблюдавате“ вашата реакция и всичко, което изпитвате без да слагате мисловни епитети и определения.
Много е важно при този процес да не позволявате на ума си да използва болката, за да си създаде от нея самоличност на жертва.
Капитулацията не означава че не бива да действате и че се примирявате. Тя е само вътрешен акт и именно тя ви позволява да прецените ситуацията и да действате по нов начин.
Екхарт Толе достига до прозрението, че капитулацията е Път към Просветление. Някои хора постигат Просветление след дълбоко страдание, но не самото страдание е причината за това, а именно капитулацията пред страданието. Страданието само ги е подтикнало към приемане и откъсване от отъждествяването с егото.
В тази статия разгледах накратко някои аспекти на въпроса за страданието, най-вече страданието като емоционална, душевна болка, погледнато от гледна точка на психологията, религиите и философията.
Разбира се, с това темата далеч не се изчерпва. Но не това е целта ми.
Нека тази статия бъде начало на една дискусия, в която всеки да изложи своята гледна точка или разкаже за своя опит, наблюдения и прозрения.
Споделете вашето мнение – какъв е смисълът на страданието, нужно ли е то за духовното ни развитие и може ли да се сложи край на страданието? Какво мислите?
От категория 
Тагове: 
Прекрасна статия. Помогна ми много. Благодаря ти.
И аз ти благодаря Мима!
За мен съм си го изяснила този въпрос – страданието Е необходимо! Защото то е учител. Казано от устата на един известен медиум /когато е протестирала срещу тежкия си живот пред водача си от „другата“ страна/ звучи така /водача и отговаря/: „А какво си научила от моментите в които всичко ти е било наред?“…Нищо. Така си е. Погледнете нещата от гледната точка на безсмъртната душа, която сте и ще го разберете. Да, егото ви ще реве и протестира срещу тази логика…Така е. Но логиката е желязна. Душата е дошла в този свят заради контрастите, заради възможността да се срещне със „злото“. Планирали сме сами тези си опции, желали сме ги, когато сме се натискали да се прераждаме. Били сме просто неудържими „оттатъка“ – защото ТАМ сме знаели КОИ сме ВСЪЩНОСТ, и, „морето ни е било до колене“…Идвайки тук сме забравили всичко и….резултата се вижда.
Не сме дошли да сме мъченици, а да преодолеем изпитанията си, да ги ПРЕЖИВЕЕМ, НАДживеем. Така израстваме. Променяме се. Ставаме такива, каквито не сме били.
Не сме дошли да ИЗБЯГВАМЕ изпитанията и да СЪРФИРАМЕ между тях. Дошли сме да ги НАДживеем.
Помислете за това. Земята е училище, не е санаториум.
ЧНГ!
Попитали един дзен майстор: В какво се състои тайната на успеха?
- Две думи – отвърнал той – правилни решения.
- Коя е тайната за вземането на правилни решения? – го попитали отново.
- Една дума – усмихнал се старецът – опитът.
- А къде е тайната за добиването на този опит?
- Две думи – въздъхнал дълбоко майсторът – неправилни решения!
Според мен ,така е и със страданието,то е резултат от много и неправилни решения,защото всеки сам определя пътя по който трябва да мине,до колкото нещата зависят от него и ако той няма волята да промени нещата около себе си,ще продължава винаги постарому,ще се самосъжалява и ще търси признание за страданиетио си от хората заради които страда,но едва ли някога ,ще го получи.Нека бъдем силни,да не падаме духом,да страдаме възможно по-малко и сами да си даваме надежда и кураж,че нещата винаги могат да се променят във възможно най-добрата насока за нас,да бъдем оптимисти и да помним ,че живота ни е даден да живеем ,а не да страдаме,да се радваме и на малките неща от него,а не само на материалните блага.
Животът скрит е в дребните неща
В жест най-обикновен, ала човешки
В любима песен, слушана в нощта
С човек, умеещ да прощава грешки.
… В усмивката на влюбени очи,
Която търсиш твоя ден да сгрее
В забравата на смелите мечти,
Когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух
Свободен в несвободното ни време
Да не виниш за всичко някой друг
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта
В сълзите непринудено родени
Страданието не е друго, освен отражение на отношението ни към нещата.
Колкото повече човек желае да се самоутвърждава, толкова по-чувствителен ще бъде на всички онези фактори, които го възпрепятстват.
Но това, като естествена реакция, е също и коригиращ възприятията му елемент. Вярно, че би могъл да избере така да се довтвърди в черупката си, но така ще предизвика само нови, по-големи страдания.
Тъй като то няма собствен психичен живот, а е само едно следствие, не би следвало да му се придават качества, свързани с някаква форма на самоопределение, или избор. То е просто онова напрежение, което всяка електромагнитна система оказва на частиците, които опитват да не се съобразят със закона и.
Роси, благодаря ти за темата, но тя не отразява точно Православното разбиране на страданието, време е това да ясно да се разбере. Думите на Христос са МИЛОСТ ИСКАМ, А НЕ ЖЕРТВА!!! Страданията или страстите са точно за лошите ни навици – да бъдем егоисти – мазохисти или насилници!! Тази теза е развита много точно в статията, която поствам!http://www.pravoslavie.bg/%D0%91%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0/%D0%9A%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%B0-%D0%B1%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D1%83%D1%85%D0%BE%D0%BC-%28%D0%86I-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82%29
Думите на Владимир Соловьов от речта му за Достоевски: „Подвигът на вярата се състои в това – да не се изкушиш от видимото господство на злото и да не се отречеш заради него от невидимото добро. В този подвиг е цялата сила на човека. Който не е способен да го направи, той няма да постигне нищо и нищо няма да каже на човечеството. Хората на факта живеят чужд живот, но не те творят живот. Живот твор…ят хората на вярата. Това са онези хора, които се наричат мечтатели, утописти, юродиви, те същите са и пророци, те са наистина най-добрите хора и вождове на човечеството”19. Верността на тази думи на Соловьов се потвърждава и от това, че онези бедни духом, които слушаха и изпълняваха думите на Христос, и дори рибарите сред тях, наистина промениха света и историята на човечеството, както никой друг. На бедните духом ние дължим цялото богатство на нашата култура и живот.
Вижте повече
Кои са бедните духом (ІI част) | Беседа
http://www.pravoslavie.bg
Несъзнателно стигнах до осъзнаване и приемане на страданието.
Но затова ми бяха нужни много години!
„Страданието само по себе си не е причина за израстването ни, но е побутване, напомняне, възможност, която може да използваме.“
С това изречение е казано всичко…
Страданието е въпрос на избор.
Ако човек е достатъчно осъзнат, може да израства и без да се нуждае от „катаклизми“ в живота си.Но едва ли някой се ражда напълно осъзнат. Понякога, за да се събудиш, за да започнеш да виждаш, ти е необходим начален тласък. Тогава страданието се появява в живота като стимул, който ни помага да излезем от дълбокия сън.
Страданието е учител, не е самоцел.
Когато се отдаваш на представата за себе си като за страдалец, мъченик и велик човек, трудно научаваш своите уроци. Тогава доброволно жертваш себе си в името на страданието.
Страданието е индикатор че сме включили другите хора в личните ни планове. Ако правите планове правете ги само за себе си. Ние пишем личната си история чрез личните си планове, личния си пример и личното си отношение. Не трябва да имаме някъкви очаквания дори и от най-близките си хора. Можем да споделяме мнението си но нищо повече. Как стигнах до тук през дългогодишно страдание защото то ме пробуди. Да които го изживее никога няма да е същия които се опита да избяга от болката ще се самопогуби защото от такава болка не можеш да се скриеш просто трябва да я преживееш. И когато го преминеш разбираш че всяка сълза и всеки духовен гърч е имал смисъл.
Благодаря в за тези чудесни коментари. Виждам, че някои са на мнение, че страданието е нужно, а други- че сме родени не да страдаме, а да живеем. Аз смятам, че и двете твърдения са верни. Да, не сме родени да страдаме! Също така не смятам, че страданието е задължително условие за духовното ни израстване, но в много случаи е неизбежно и се явява като нужното побутване, което ни изтласква напред. Харесва ми как го е казала Rayna, че ако човек е достатъчно осъзнат, може да израства и без да се нуждае от „катаклизми“ в живота си. Но едва ли някой се ражда напълно осъзнат., а и трудно бихме могли да сме напълно осъзнати през цялото време.
Във всички случаи, страданието, както и злото е част от живота. Не може да се борим с него, нито да го елиминираме, но можем да се научим да го използваме и трансформираме. Защото именно в това е смисълът му според мен.
Разбира се, не бива да стигаме и в другата крайност – сами да влизаме в ролята на жертва и да утвърждаваме ролята си на мъченик, мислейки, че това ще ни донесе награда или ще ни извиси по някакъв начин.
Много точно Rayna е казала- Страданието е учител, не е самоцел..
Юлия Николова, благодаря ти за поясненията относно православното разбиране за страданието.
Как за Бога да спра да мисля за това, че нямам приятел и че не съм обвързана , как да се фокусирам върху всичко друго хубаво в моя живот ?? Не мога да спра, а знам че трява – непрекъснато да мисля за това , че съм сама
( Дайте съвет , моля ви !!
Sega razbiram nqkoi svoi neosuznati modeli,koito sum prilagala ot godini v jivota si,che kolkoto pove4e stradam tolkova po-golqmo vuznagrajdenie shte polucha ot Bog mojebi ili sutbata …Vqrvashta sum da i v tova nqma nishto losho,no naistina tova ne na4ina da se spavq s problemite i mislq che prosto edno mnogo udobno opravdanie za sebe si i izborite koito sum pravila.
Здравейте и за много години
Нека Новата 2012 ви донесе любов и душевен мир!
Според мен страданието е един вид „почукване“ от Вселената, че се отклоняваш от пътя си, от призванието си, подсказва ти за мисловни и емоционални модели, които те отклоняват от това, към което действително се стремиш – грешна посока няма, но често правим така, че заобикаляме твърде дълго. Когато това „почукване“ се превърне в удар, все едно буквално ти се измества точката на възприемане на света и започваш да възприемаш на друга честота. Често обаче това остава неосъзнато и бързаме да се върнем към познатия модел свят, който считаме за „нормален“ и така до следващия път. Съгласна съм с Роси, че най-често страданието е причината да се обърнем към себе си, да си зададем въпроси, които иначе не биха изплували в ежедневието.
Мога да споделя и малко личен опит – въпросите, които обсъждаме в този сайт, си ги задавам от доста отдавна и съм намерила и голяма част от отговорите за себе си, но доскоро това оставаше нещо отделно от „реалния“ ми живот – много малко успявах да приложа наученото и през повечето време се занимавах най-вече с живота на егото
Имах няколко сериозни „удара“ през изминалите две години – последният от тях в края на август, след което Вселената продължи да ме „почуква“, докато не осъзнах какво иска да ми каже. В крайна сметка ми просветна, че е крайно време да започна да действам и да започна да променям начина си на живот, на мислене, на общуване, въобще всичко в съзвучие с това, което се случва в космически план. Така че в този смисъл съм благодарна за изпратеното страдание, защото най-сетне се събудих (за втори път).
Действително най-добрият вариант би бил да издигнем съзнанието си чрез любов и медитация, не чрез страдание, но това предполага сериозно ниво на осъзнаване, което все още малко хора притежават – поне в моята среда. От сърце ви пожелавам това да бъде вашият случай!
Добре, за страданието разбрахме. Но какво ще кажете за състоянието на дълготрайна лиспа на щастие или истински щастливи моменти. Какво ще кажете за необходимостта да толерираме по-малкото страдание, за да не се поставим в условия да ни сполети твърде голямото страдание? Забелязах как с възрастта простото щастие от дори неважни ежедневни неща става все по-голяма рядкост. Импулсивното щастливо усещане – също. Да, може би те отстъпват мястото си на зрелостта и мъдростта и така нареченото от философа Екхарт Толе “ капитулация“ или “ приемане”, което означава всъщност пренареждане на приоритетите си и практически “ свикване” със състоянието си на липса на екстремално щастие. Така разумно оглеждаме действителността и без паника и болка, взимаме по-правилните решения. След много наблюдения установих, че моментите на щастие са доста по-кратки като времево измерение от моментите на не-щастие.Първо,ако се случат – траят по-кратко от страданието и второ – честотата на появяване в рамките на един човешки живот е по-малка.Никога не можах да отговоря на въпроса” защо е така? “. Не съм съгласна, че ако си щастлив – не би могъл да израстваш. Напротив – точно обратното: ако си щастлив и имаш драйв, вроден стремеж към израстване, ще имаш повече време за този процес, отколкото да губиш време в решаване на тежки проблеми или борба за оцеляване с много компромиси.
Накрая ще кажа, че по мое мнение след всичко,което съм наблюдавала и анализирала, стигнах до извода, че всъщност никой не е “ обещавал “ на човека по-дълготрайно щастие или щастлив живот, нито господ,нито който и да било. По неведоми причини изглежда, че отрицателните неща в човешкия живот се случват ПО-ЛЕСНО от самосебе си отколкото положителните. Да, има и приятни изненади, но те са по-голяма рядкост от лошите. Ако сте вярващ християнин може би единственото обяснение, което може да се даде е първичният грях на Адам и Ева, които са поставили човечеството в това положение на лесно страдание и трудно постижимо не-страдание. Разбира се това обяснение не е достатъчно за нас по- научно и рационално настроените хора. То само дава някаква картинност на вече установения факт. Не ни прави по-настроени да приемем нещата с нагласата” Е, какво да се прави, Адам и Ева са виновни, те са направили неправилния избор и сега ние, човеците живеем според последствията му. “ Обаче от друга страна нищо друго не ни остава освен да се стремим да изживяваме по-пълно всеки подарен ни щастлив момент и да станем “по- дзен”.
Статията много ми хареса. Съгласна съм с почти всичко,освен с това, че в християнството се счита, че чрез страдание се достига до спасение. Аз като теолог мога да кажа, че в християнството страданието не е път към спасение, защото спасението е дар от Бога за тези, които вярват в Христос (Божият Син). Страданието съпътства живота на християните, заради съпротивата им да живеят по общоприетия от обществото живот. Това води до тяхното неприемане и създаване на настроения срещу тях като личности и христианската религия като цяло. Така е било в миналото, така е и днес. Защо ли? Защото библейските принципи се противопоставят на тези, които са се утвърдили в обществото и хората, които искат да спазват и живеят според морала и ценностите на християнството са силно неадаптивни, респ.трудно се вписват в порядките на нехристиянския свят… Колкото до мен, аз считам, че не може да бъде сложен край на страданието, защото то е иманентно на живота. Сещам се за един стих такъв: „Може ли да има без болка ден поне – ту глава боли ме, ту пък колене. Ту нейде в гърдите нещо ме боде или в душата скрито ме яде… Болко, и във този ден щом си тъй хаплива, и пак те чувствам нейде в мен, то значи, че съм жива!“ (Божидара АНГЕЛОВА)Това в кръга на шегата, но пък си е и истина! Болката и страданието наистина могат да бъдат притъпени, чрез нашия мисловен модел и възприятие на действителността. Познавам човек, който за да избегне страданието и болката точно в момент, когато страда създава прекрасни творби. По този начин творейки той притъпява въздействието на страданието в живота си… Това е неговият начин за справяне.
Много се радвам, че един млад човек, като авторката на тази статия, отделя време и инвестира интелектуалните си способности, за да бъде в полза на хората. Благодаря Ви, скъпа Роси! С удоволствие ще следя вашите публикации. Те карат човек да се замисли и да направи ревизия на душевните си възприятия. Желая ви още по-голямо дръзновение. Вярвам, че списването на статиите в този сайт ви носи много радост и удовлетворение. Дерзайте!
Здравей Дарена!Страданието може да не е път към спасението,но е път към израстването стига да си тръгнал по верния път.Ако пътят към спасението е вярата в Бог,то по време на израстването не стигаме ли точно до там?Аз не съм теолог просто думите ти ме провокираха да се замисля.За мен израстването и спасението вървят едно до друго. Дори понякога да не го осъзнаваме Бог е винаги до нас.Поздрави Милена!
А за първородният грях съм готова да поспорим.Поздрави на всички!
Трябва да се радвате, че живеете в една от най-важните епохи. Целият свят днес се пробужда. Всичко се движи в нова посока. Човешкото съзнание се разширява. Велико е онова, което Бог приготвя за цялото човечество. Но човек не трябва да чака светът да се оправи, а трябва да влезе в новия живот още сега. Единственият път към този истински живот е Любовта. Който проявява Любовта, той вече е влязъл в Новата култура. Време е всички хора да повдигнат съзнанието си стъпка нагоре и да дадат път на Божествените енергии.
Здравей Adriana. За да спреш да мислиш за това- намали важността. Ти придаваш изключително голяма важност на това да имаш връзка и смяташ, че само ако имаш приятел ще бъдеш щастлива и пълноценна. Всъщност това не е така. Никой и нищо извън теб не може да те направи пълноценна. Той може само да допълни живота ти. Но дори и да си сама, ти може да имаш прекрасен, пълноценен, съдържателен живот. Приеми и най-“лошия вариант“, които би могъл да се случи и си позволи да бъдеш щастлива. Виж статията за важността -Внимание! Намали Важността!
Ваня, радвам се, че си достигнала до прозрение и си осъзнала някои неща за своите избори.
Иглика, благодаря ти за споделения опит.. И на мен ми е познато това, когатo всичко научено сякаш оставаше отделно от „реалния“ ми живот.
Албена, интересно е това което казваш за кратките моменти на щастие. Знаеш ли, сетих се за един откъс от книгата „Силата на настоящето“ на Ехкарт Толе, където той говори точно за това:
„Буда учи, че дори и щастието е „дукха“ – дума от езика пали , която означава „страдание или „неудовлетворение“. То е неделимо от своята противоположност. Това означава, че щастието и нещастието ви всъщност са едно и също нещо. Разделя ги само илюзията на времето. Това не е негативизъм, а просто признаване на природата на нещата, за да не преследвате до края на живота си една илюзия. Не казвам също, че вече не бива да цените приятните и красивите неща и състояния. Но да търсите посредством тях нещо, което те не могат да ви дадат – идентичност, чувство за непреходност и себеосъществяване – е сигурен начин да си навлечете разочарование и страдание. Цялата рекламна индустрия и потребителското общество биха рухнали, ако хората намерят просветление и вече не търсят своята идентичност чрез вещите. Колкото повече преследвате щастието по този начин, толкова повече то ще ви убягва. Нищо никога няма да ви задоволява, освен временно и повърхностно, но може би ще трябва да изпитате много разочарования, преди да осъзнаете тази истина. Нещата и състоянията могат да ви донесат удоволствие, но ще ви донесат също и болка. Те могат да бъдат източник на удоволствие, но не могат да ви дадат радост. Нищо не може да ви даде радост. Радостта е безпричинна и възниква вътре във вас като радост от Битието. Тя е съществен елемент на вътрешното състояние на покой – състояние, което понякога наричат божествен мир. То е вашето естествено състояние, а не нещо, за чието постигане трябва да се трудите усилено или да се борите.“
Дарена, благодаря ти за хубавите думи! Ти говориш за това, че страданието е нужно и че болката ни показва че сме живи. Може би, както е казано в горния цитат, наистина страданието и щастието са едно и също нещо, двете страни на една и съща монета, а отвъд щастието и нещастието има покой…
Благодаря, цитатът е страхотен!…Най-много ми харесва частта: „Не казвам също, че вече не бива да цените приятните и красивите неща и състояния. Но да търсите посредством тях нещо, което те не могат да ви дадат – идентичност, чувство за непреходност и себеосъществяване – е сигурен начин да си навлечете разочарование и страдание.“
„Харесва ми как го е казала Rayna, че ако човек е достатъчно осъзнат, може да израства и без да се нуждае от „катаклизми“ в живота си. Но едва ли някой се ражда напълно осъзнат., а и трудно бихме могли да сме напълно осъзнати през цялото време.“ …което на практика си значи, че страданието Е нужно.Не е ли така?
Сещам се за един пример: не можеш да направиш омлет без да счупиш яйцата. А яйца се чупят със…счупване,не с погалване.
Преди време и аз мислех, че страданията се изсипват на главата само на онзи, който се е отклонил от пътя си. Вече знам, че не е така. Някои от страданията ни са ПЛАНИРАНИ от нас самите, още отвъдното. С точно определена цел. Не можеш правилно да прецениш човека по това дали той изпитва страдание или не, защото често пъти някои много „успешни“ хора просто временно се ползват от енергията и услугите на някой егрегор. А ние си викаме: „Ей, тоя човек сигурно е светец, или поне е напипал собствения си път щом така безпроблемно си върви живота му“…
Разбира се, страданието не е самоцел, разбира се, че не е. Но е най – доброто учебно средство. До сега не съм видяла нито един човек, който да учи, когато всичко му е тип-топ. НИТО ЕДИН!
„никой не е “ обещавал “ на човека по-дълготрайно щастие или щастлив живот, нито господ,нито който и да било. По неведоми причини изглежда, че отрицателните неща в човешкия живот се случват ПО-ЛЕСНО от самосебе си отколкото положителните.“
Просто такова ни е училището тук. От другата страна нямаме тези предизвикателства, които имаме тук. Там всичко е любов. Няма нищо друго, освен Бог /любов/. И ученето става БАВНО /цитирам запознати – медиуми, ясновидци, преживели регресии и опитности извън тялото/. За това идваме тук, защото тука има нещо, което там го няма. Възможност да бъдем предизвикани.
Извинявам се за нескопосания начин, по който съм оформила цитатите, надявам се да се разбира какво имам предвид.:)
Ето един цитат от „Мисли“ – Блез Паскал: „Не е необходимо да бъдеш духовно възвисен, за да разбереш, че на този свят няма истинско и трайно задоволство, че всички наши радости са само суета, че мъките ни са безкрайни и най-сетне смъртта, която ни грози всеки миг, неизбежно ще ни изправи след няколко години пред ужасната необходимост да бъдем завинаги унищожени или злочести. Няма нищо по-реално и по-страшно от тази необходимост. Можем да се перчим на воля със смелостта си: този завършек очаква и най-славното съществуване. Замислете се над това и кажете после не е ли безспорно, че единственото хубаво нещо в този живот е надеждата за друг живот, че сме щастливи само доколкото се приближаваме до него и както няма вече беди за хората, които твърдо вярват във вечността, така няма и щастие за ония, които тънат в неведение. Следователно голямо нещастие е да живееш в съмнение, но трябва поне да считаш за свой неотменен дълг да търсиш, щом се съмняваш; затова, ако някой се съмнява, а не търси, не само е злочест, а и дълбоко греши; ако все пак е спокоен и доволен, ако високо се хвали и гордее и доброто му самочувствие и тщеславие произтичат именно от това негово поведение нямам думи да окачествя такова странно същество. Какво може да породи подобни чувства! Какво основание за самочувствие намира в мисълта, че го очакват само мъчения без избавление? Какъв повод за тщеславие намира във факта, че тъне в непрогледна тъма, и възможно ли е разумно същество да разсъждава така? Не зная кой ме е създал, нито какво представлява светът, нито какво съм самият аз; в ужасяващо неведение съм за всичко; не зная какво представляват тялото ми сетивата, душата и онази част от съществото ми, която обмисля думите ми, която разсъждава за всичко и за себе си, но се познава толкова малко, колкото познава всичко останало. Съзерцавам всяващите ужас простори на всемира, които ме затварят отвред, и съм прикован в едно кътче от тази необхватна шир, без да знам защо точно тук, а не другаде, нито защо за малкото време, отредено ми за живот, е избран този миг, а не някой друг от вечността преди и след мен“.
УЧИЛИЩЕТО ТУК НА ЗЕМЯТА! КАКВО ЗНАЕМ НИЕ ЗА СЕБЕ СИ, ЗА ЖИВОТА СИ …
КЪДЕ СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НИ ТУК ИМА НЯКАКВО ЗНАЧЕНИЕ.
МОЖЕ БИ НИЕ СИ ВМЕНЯВАМЕ НАЛИЧИЕТО НА СМИСЪЛ, ЗАЩОТО НАЙ-УЖАСНАТА МИСЪЛ, КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ ЗАВЪРТИ В ГЛАВИТЕ НИ Е, ЧЕ ВСИЧКО Е БЕЗСМИСЛЕНО.
„Просветлението чрез страдание – пътят на кръста означава да ви завлекат в Рая насила, а в това време вие да пищите и да ритате.“
Ех, че хубаво го е казал Толе!:)Ама като не го изучаваме в училище как няма да пищим и да ритаме:)Изобщо как да си осъзнат, като те моделират спящите ти родители, учители , педагози и т.н Даже и Бог интерпретират както им харесва. Вчера една кондукторка в автобуса се скара на три момичета, че се смеят, притеснявали хората!!! И всички пътници май бяха съгласни, че да се смееш е лошо!И изобщо как си позволяват да се смеят в автобус!Така, че трудна работа е да се събудиш, трябват големи шутове и шамари.:)
Да ни е Честита Новата година, и по-малко спящи и през нея да има!:)
Роси, благодаря за чудесната статия и за въпросите, които повдигаш с нея.
Никога не съм разбирала страданието такова, каквото се описва в религиите, не виждам смисъла от това, освен човек да се вцепени от ужас. Но иначе, когато страдаме заради загуба, заради нещо, което не е станало така, както сме очаквали или искали- да, това е нужно. Защото започваме да се питаме „Защо стана така?“ А когато търсим отговорите на „защо“, виждаме и „как“ и научаваме още нещо за себе си и за другите. Разбира се, съвсем не е нужно да се страда непрекъснато, защото човек просто ще престане да пита, и ще се остави докато „това спре“.
Мислила съм си, че голяма част от неблагополучията, които изживяваме се коренят в природата ни да търсим, да планираме бъдещето, забравяйки, че всички ние сме свързани по някакъв начин. Често, дълбоко огорчени, дълбаем на едно място и не виждаме това, което може да ни помогне. Казано по друг начин- все сме недоволни и забравяме,че сме тук за малко и трябва да се научим да ценим това, което имаме. И заради това много често се случва да страдаме.
Този линк илюстрира без сложни думи много важни неща:
http://truden.com/extra/shtastie.html
„УЧИЛИЩЕТО ТУК НА ЗЕМЯТА! КАКВО ЗНАЕМ НИЕ ЗА СЕБЕ СИ, ЗА ЖИВОТА СИ …
КЪДЕ СА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НИ ТУК ИМА НЯКАКВО ЗНАЧЕНИЕ.
МОЖЕ БИ НИЕ СИ ВМЕНЯВАМЕ НАЛИЧИЕТО НА СМИСЪЛ, ЗАЩОТО НАЙ-УЖАСНАТА МИСЪЛ, КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ ЗАВЪРТИ В ГЛАВИТЕ НИ Е, ЧЕ ВСИЧКО Е БЕЗСМИСЛЕНО.“
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%EC%EE%ED%F0%EE
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%ED%FE%F2%EE%ED
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%EC%F3%F3%E4%E8
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%F1%E8%EB%E2%E8%FF
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=2&find=%E2%E5%F1%F2%E8%F2%E5%EB%E8+%EE%F2+%EE%F2%E2%FA%E4%ED%EE%F2%EE
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=2&find=%F2%E8%E1%E5%F2%F1%EA%E0+%EA%ED%E8%E3%E0
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=1&find=%EB%E8%E0%ED%E0
http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=2&find=%E4%F3%F8%E0%F2%E0+%E2+%E0%F1%F2%F0%E0%EB%E0
http://espirited.com/%D1%85%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%80%D0%B8-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/
http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=1211
„Страданието е учител, не е самоцел“.
И, да както и Албена и аз мисля, че не е задължително да те застигне нещастието и болката за да израстваш. Дано има повече хора, които докато са щастливи използват това време за усъвършенстване и развиване, осъзнаване и израстване и ако това се случва с подкрепата, разбирането и любовта на хората до нас, много по-рядко ще се стига до страдания.
Когато ни се случи да страдаме, а това наистина рядко ни подминава споделям казаното от ИнанИ: започваме да се питаме „Защо стана така?“ А когато търсим отговорите на „защо“, виждаме и „как“ и научаваме още нещо за себе си.
Бих продължил тази мисъл и със следващото ниво – какво правим като научим? Дали и как прилагаме наученото след това в живота си?
А, за значението за съществуването ни – макар и да съм в период, в който понякога да се чувствам, че нямам значение със своето съществуване сега, все още вярвам, че всеки човек има мисия, свое значение на съществуването си. И тя не е солова, а е свързана с мисия на друг човек. Мисля, че доказателства за значението на съществуването ни има. Просто трябва да си ги припомняме взаимно, да си ги „разпознаем“ ако се налага, а всичко това става със сърце, вяра, толерантност, търпение, грижа, добрина, любов.
Здравейте.
„Ама като не го изучаваме в училище как няма да пищим и да ритаме:)Изобщо как да си осъзнат, като те моделират спящите ти родители, учители , педагози и т.н. Даже и Бог интерпретират както им харесва.“
Използвам тези няколко изречения на Мила Попова, с цел отново да извадя на преден план идеята за нов учебен предмет. Себепознание и духовно развитие на личността.
Вие какво бихте казали?
То на това никой не може да те научи. Иначе ще станеш нечии продукт. Според мен, след като човек стане достатъчно зрял сам трябва да достигне до някои истини за себе си и света. Катализатора за всички е напълно различен. Било то чрез страдание или върховно удоволствие…
Здравейте, и честита Нова Година на всички! Аз пак ще повторя едни думи (този път с мой превод), които ако всеки от нас успее да осмисли, осъзнае и направи свое кредо, няма да има нещо което би му причинило страдание:
„Бъдете доволни от това, което имате! Наслаждавайте се нещата такива, каквито са! Когато осъзнаете, че нищо не ви липсва, целият свят ще ви принадлежи!“
Лао.
И лично от мен: Бъдете здрави!
Kev, добре звучи на теория. Ако бях щастлив щях да кажа същото на хората около мен. По принцип си прав. Особено ако се наслаждаваш с този с когото искаш. Да ти е споделено.
„Най-хубавато благо е споделеното“.
Как осъзнаваш, че нищо не ти липсва като от вътре ти крещи и всеки ден осъзнаваш колко много ти липсва и болката заглушава мислите ти?
Да, знам много добре, че не трябва да се мисли така. Ако беше мисъл щеше да е по-лесно.
Статията ти е страхота Роси, както и всички до тук, които съм прочела,поклон пред знанията ти. Аз също трагнах от страданието, баз да го осъзнавам, но със времето то ме изстреля на горе,много и ужасно трудно ми беше и сега все още и мисля, че винаги ще имаме какво да преодоляваме.Но да продължа с него /страданието/то ми бе транплин да преодолея много трудности през, които съм преминала но по-моето скромно мнение, повечето неща идват от детството и оттам на сетне снежната топка се върти и става все по-голяма докато човек не реши сам стига толкоз.Но не е лесно особенно ако човек е роден просто чувствителен и не иска да приеме, че хората не могат да се съобразяват с неговите вътрешни чувства, и затова наистина приемането е важна част но все пак има нещо в нас човеците, което ни казва бори се не се отказавай, темата е обширна и ако някой има още техники нека ги споделя.
И просто забравих да добавя, когота чета коментариите на статиите ми прави отлично впечатление коментариите на KEV винаги има много правилна преценка и дава много добри съвети.
Здравей Пепи. Благодаря ти за споделеното. Да, прекалената чувствителност понякога е голяма бариера, но и едно предизвикателство, което може да ни накара да се замислим и да поемем по Пътя – Как да не бъдем прекалено чувствителни?
Здравейте, и за много години на теб Роси и на твоите читатели!
В „Книга за здравето“ на Петър Дънов, главата „Болести здраве“ говори за страданието и дава своите разсъждения, които са: „Най-хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеше да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията на твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот. Когато научим дълбокия смисъл на страданието, ще разберем, че това е процес, който изработва нашия характер. Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат. Страданията са пътища, чрез които природата изхвърля нечистотиите от човешкия организъм. Като знаете това, благодарете за страданията, защото без тях щяхте да се отровите. Има страдания в живота, през които човек неизбежно трябва да мине. Те са предвидени от самата природа. Разумните страдания са необходимата тежест в параход или в лодка, когато плават по водите на моретата и океаните. За да може една лодка или един параход да плават по водата, на дъното си непременно трябва да имат известна тежест. Тежестта уравновесява движението на парахода. Следователно страданията не са нищо друго, освен баласт, който държи в равновесие силите на човешкия организъм.
В страданието всякога се печели. Който не страда, той е в застой. Който страда — расте.
Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя.
Когато Бог иска да застави хората да го познаят, дава им страдания.“
Аз намирам много истина в неговото становище, и много ме смиряват тези негови думи.
Само две неща могат да разкрият великите тайни на живота: страданието и любовта.
Паулу Коелю
Мъдро!
Ето една бележка от facebook – „Лесен начин за „ясновидство“ или как да правим добри собствени прогнози?…“, където Страданието играе много важна роля, като „индикатор“.
Ако отделите 15 мин. за четене, там може да намерите и идея „за смисъла на човешкият живот“, на която база може да прогнозирате доста успешно своя живот…
Дадени са и примерни „шаблони“, които навярно биха помогнали за преосмисляне и осъзнаване на живота ни като цяло, в който Страданието си е един много ценен помощник.
https://www.facebook.com/notes/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0/%D0%BB%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D1%8F%D1%81%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D0%BC-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8-%D1%81%D0%BE%D0%B1%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%BE%D0%B7%D0%B8/276643395727776
АЗ лично много трудно се предавам ,и винаги си казвам че след всяко лошо събитие,следва добро.Нещата се редуват,може би така се настроивам и то така се случва.Съгласна съм че всичко зависи от нас,силата е в нас трябва да я насочим в правилната посока.Предаваш ли се затъваш.Бог е до всеки от нас и когато грешим , тои ни наказва справидливо,и обратно за наи малкото добро ,тои ни възнаграждава богато.Страданието е учение.
Здравей, Роси!
Иронията, която спохожда моя живот е, че нещастието и болката ме правят щастлива. Те са първия сблъсък на човек със своята уникалност. Те правят силните, още по- силни и слабите още по- слаби, както казваш и самата ти: „При някои хора страданието не води до извисяване и прозрения, а дори напротив – кара ги да затъват още повече като така привличат още страдание.“ Това според мен е породено от личностното развитие на самия човек като индивид. Чрез страданията и трудностите, с които ни залива животът, ние се научаваме на мъдрост, търпение, сила, любов. Както се казва в притчата за пеперудата, която ще публикувам след малко „Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.“
За мен страданието, болката и трудностите са възможност да опозная себе си. ДА, понякога искам да съм щастлива и усмихната, не винаги тъжна и объркана и го постигам като настроя мислите си в положителна насока, но понякога имам нужда и от негативизма, за да се получи баланс в съзнанието ми, за да успея да науча нови и нови неща за себе си. Ако човек е достатъчно прозорлив и умее да разсъждава върху своя живот,и да го интерпретира, той никога няма да затъне в болката си. Лично аз съм изпадала в много личностни разстройства и депресии, но съм успяла да ги преодолея, именно защото мисля трезво за нещата от живота… е понякога са необходими и помощи от психолози или добри приятели, за да си стъпиш на краката. И накрая ще завърша, че страданието за мен е нещо възвишено и чрез него се преоткриваме и усъвършенстваме. Винаги можем да победим и да се справим със страданието……винаги… всичко е възможно, стига да вярваме в него, а и имаме ли шанс за победа, значи има и начин.
Ето и притчата за пеперудата, която обичам много и която оприличавам със себе си…
Притча за пеперудата
Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава, мислейки че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило.
През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне.
И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.
Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.
Понякога именно усилието ни е необходимо в живота.
Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, то бихме били ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. Никога не бихме могли да полетим.
Аз молих за сила …, а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост…, а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство…, а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя…, а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов…, а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага…, а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих… Но получих всичко, което ми е нужно.